Джон Лескроарт - Наградата

Джул реши да се намеси:

— Това може и да е вярно, но…

— Вярно е, убедена съм, инспекторе.

— Добре, така да е, но ако се окаже, че всъщност манивелата липсва — равнодушно сви рамене Джул, — това поне ще ни подскаже възможността някой тук в „Сънсет“ да е въвлечен в убийството.

— Манивелата обаче може да е изчезнала от лимузината и все пак да не е оръжието на убийството.

— Да, разбира се — съгласи се Сара. — Но по същата логика, ако пък не липсва, ще се върнем в началната си позиция. Може да е коя да е манивела, от коя да е от стотиците коли в града. При всички случаи, идеята е, че с ваше позволение бихме искали да проверим.

Хес отметна от челото си един изпаднал кичур.

— Да, разбира се. Искам да кажа, това се разбира от самосебе си, но все пак не трябва ли да имате съдебна заповед или нещо подобно?

При този неочакван въпрос Джул стрелна с поглед Русо. Той се покашля.

— Една съдебна заповед би ни дала абсолютното право да вземем тази кола и щателно да я претърсим — каза той, — а съм сигурен, че можем да получим такава доста бързо. Помислихме си обаче, че бихме могли да си спестим малко време и усилия, докато издирваме убиеца на господин Комо, като просто се отбием и попитаме дали не може да огледаме багажника, това е всичко.

— Да — каза Хес. — Разбира се.

— Паркирана е отстрани, нали? — попита Русо. — Имате ли резервни ключове?

— Да и да, сигурна съм, че тук някъде има допълнителни ключове, може би в кабинета на Доминик. Ще ми дадете ли минутка?

Русо кимна.

— Колкото ви е необходимо.

Хес се обърна, влезе в кабинета си, отвори едно-две чекмеджета, въздъхна, затвори ги, върна се при инспекторите, пресече фоайето и влезе в офиса на Комо.

— Малко е нервна, не мислиш ли? — прошепна Джул.

— Не й се иска да си мисли, че може да е някои от нейните хора.

— А би трябвало да се радва, че има шанса да докаже, че не е никой от тях. Искам да кажа, че ако манивелата е там…

— Зная какво имаш предвид. Но колкото повече си мисля за това, какво всъщност ще докажем? Ако е там, това нищо не значи. Ако не е там, пак нищо не значи.

— Ще означава, че някой я е взел.

— Голяма работа. Кога? Преди шест месеца? Вчера? А дори и нашата манивела от лагуната да е нещото, което го е убило, откъде да знаем, че в крайна сметка тя принадлежи точно на тази лимузина?

— Няма откъде. Затова нашата професия е толкова забавна. Но все пак обръча ще се постесни. Пък и ти се съгласи да дойдем тук, забрави ли?

— Просто не зная какво ще правим, ако открием, че я няма.

— Ако е така, все до нещо ще ни отведе. Стой и гледай.

— Страхотно — каза тя. — На това ще се уповавам.

В този момент Лорейн Хес се показа от кабинета на Доминик Комо с комплект ключове в ръка. На лицето й бе изобразена усмивка — обнадеждена и уплашена едновременно.

След пълния провал с Деймиън Джоунс Мики се обади на Тамара. Тя се закле, че е ходила до Юниън Скуеър и си е купила хот-дог с пържени картофи и лимонада за обяд и му продиктува имената на тримата, които се бяха обадили по телефона.

Обаче щом чу за хората с патиците и Белинда, психопатката, Мики реши, че няма начин да говори с тях. Да се среща със смахнати, които поне си бяха намислили по някоя история — като Деймиън и дамата с дирижабъла, — бе едно нещо, но да си губи времето с доказани откачалки като Белинда, например, с нищо не би помогнало на полицията, нито на клуба „Хънт“. Съществуваше нещо като автоматично отхвърляне на някои хора от здравия разум и щеше да обсъди това с Уайът следващия път, когато го видеше. Засега каза на Тамара да му се обади, ако звънне тайнствената дама, която не се бе представила или пък още някой полу- или напълно доказано луд, който иска да му разпердушинят доказателствата. Същевременно се канеше да опита да се свърже с друг източник на вътрешна информация за Доминик Комо.

— Кажи й здрасти от мен.

По дяволите. Как се бе досетила?

Алиша обаче не вдигна, когато той позвъни на мобилния й телефон, затова остави съобщение и пробва да се обади на брат й, но отново безуспешно. Очертаваше се да е един от онези дни. Затова подкара обратно по „Линкълн“ покрай парка „Голдън гейт“, мъчейки се да оформи някакъв план за следващите няколко часа.

Стигна до „Панхендъл“ в източния край на парка, намери си място да паркира и се върна пеша до игрището за боча, успешно прикрито зад кипарисите. Късметът му навярно бе почнал да се възвръща, защото, както се бе надявал, там откри, в компанията на трима други старци, собствения си дядо, който тъкмо се готвеше за удар. Мики изчака, докато той хвърли — дяволски добър удар, който го позиционира насред всички останали топки и само на няколко сантиметра от целта. Изглежда това бе последното хвърляне, тъй като последваха ентусиазирани аплодисменти откъм тима на Пар и добронамерено изръмжани ругатни от останалите, докато всички се насочиха към корта да си събират топките.