Джон Лескроарт - Наградата

Когато тръгнаха обратно, Джим видя Мики и вдигна ръка.

— Видя ли този удар? — попита той. — Днес съм абсолютна пушка. — Водим с осем на три в тази игра. Нали познаваш тези негодници? — Мики кимна наляво-надясно. Джим попита: — Всичко наред ли е? Тамара?

— Да, тя е добре. Харесва й да е пак на работа, това мога да ти кажа. Иначе, всичко е наред, само дето никой не си е вкъщи, което ми пречи да се свързвам с хората. И понеже ми се отвори свободно време, реших да ида да купя нещо за вечеря, но на минаване оттук, реших да се отбия и да те питам дали искаш нещо по-специално.

Джим сви рамене.

— Щом ти ще го готвиш, значи ще е добро, така че всъщност няма значение.

— Дори да е козешко?

Пак вдигане на рамене.

— Никога не съм ял. Може ли човек просто да излезе и да си купи козешко?

— Разбира се. Продават го в „Би райт“. Те могат всичко да ти доставят. Наистина ли ще ядеш коза, ако ти я сготвя?

— Всичко бих ял, Мик. Познаваш ме. Обаче можеш да се посъветваш с Там. Възможно е тя да има някакви предразсъдъци по отношение на козите.

— Мисля си да поканя още някого.

— Както искаш — съгласи се Джим. — Аз съм лесен.

Един от играчите го повика, Джим му кресна да стои спокойно и отново се обърна към внука си.

— Е, как върви разследването?

— Прилично, струва ми се. Според Там, Уайът май е намерил оръжието на убийството. Аз междувременно елиминирам подвеждащите сведения, като се забавлявам от срещи със съвършено нова порода хора, с които иначе никога не бих се срещнал.

— Какво?

— Отявлени ненормалници.

— Не, не каква е новата порода хора, а какво е оръжието на убийството?

— Изглежда, че е манивела.

Физиономията на Джим Пар се стегна.

— Копеле! Приближавате ли се до убиеца?

— Доколкото ми е известно, не. Надяваме се по манивелата да има отпечатъци от пръсти или нещо друго, но това е далечно предположение. Така че, навярно не се приближаваме.

— Мамка му. Май трябва просто да отида там.

— Къде?

— В „Сънсет“.

— И какво да правиш там?

— Не зная. Да поговоря с някои хора. Да видя дали те ще говорят с мен. Да разбера какво всъщност се е случило.

— Имам по-добра идея, Джим. Не прави това.

— Защо не?

— Защото е адски тъпа идея, затова.

— Е, не ми е лесно да повярвам, че никой нищо не знае по случая. Искам да кажа, Доминик живее по график, после се прибира вкъщи и се среща с някой, който го убива? Все някой трябва да е видял или чул нещо, не мислиш ли?

— Да, мисля. Но няма данни да разполагаме със следа, която да ни отвежда нанякъде.

— Казвам само, че аз навярно бих могъл да намеря такава.

— Да, бе. И откъде накъде? Понеже си опитен детектив?

— Виж, умнико, аз съм точно толкова опитен, колкото и всеки друг. Ако чуя нещо важно, дяволски сигурен съм, че ще го разпозная. Познавам онези хора там.

— Обаче не сме сигурни, че е някой от тях.

— Е, това само показва какво знаете вие.

— Какво искаш да кажеш?

— Искам да кажа, че ще ви извади очите, ама вие не го виждате.

— Кое?

— Простата и ясна истина, че „Сънсет“ бе целият живот на Доминик. Той живееше с него и дишаше с него — сутрин, обед, вечер, през уикенда, по празници. Целият. Му. Живот. Разбираш ли? Ако някой го е убил, и ако не е било на напълно случаен принцип, трябва да е имало нещо общо със „Сънсет“. Точка. Може да е било само малко. Но нещо. Което означава, че навярно си е още там, само ако знаете какво да търсите.

Тази кратка реч, понеже в нея почти нямаше какво да се отрече, порази Мики. Той си пое няколко пъти дълбоко дъх през носа с плътно стиснати устни.

— Може и да си прав за това — каза накрая, — но все пак е тъпа идея ти да ходиш там.

— О. Добре тогава. Няма да ходя.

— Джим.

— Не. Ти ме убеди. Обещавам да не ходя там.

— Обещанието си е обещание и ти го знаеш.

— Абсолютно. Честна скаутска. Чуй сега, налага се да се върна и да сритам няколко задника в тази игра, а ти трябва да ходиш да купиш малко козешко. Ще се видим довечера, става ли?

— Става.

Някога, някога, в ранните дни на сегашната администрация на окръжния прокурор Кларънс Джекмън, Джина Роейк бе сред основните членове на най-приближения му кръг и го съветваше по общински и юридически въпроси, докато той не се издигна — за негова собствена изненада, — до настоящия си пост. Приближеният кръг продължи неформалното си съществуване, като в продължение на близо година се срещаше почти всеки вторник за обяд в „При Лу гърка“ и през това време неговите членове установиха, че са създали силни връзки помежду си. Адвокати като Роейк, партньорката й Дизмъс Харди и тогавашното й гадже Дейвид Фриймън успяха някакси да намерят обща почва с подобните на Джекмън — градския и областния главен прокурор и Ейб Глицки, тогава шеф на детективския отдел в полицията на Сан Франциско.