Джон Лескроарт - Наградата

— Ще ида да погледна — заяви Русо.

— Майтапиш ли се? — попита Джул. — Калта там е дълбока до колене, Сара. Пък и бездруго не можеш да го докосваш, докато не го видят първо криминолозите.

— Няма да го пипам. А не можем да викаме криминолозите, ако се окаже, че е някаква тръба, която си седи в лагуната от сто години. Вие, момчета, ми пазете обувките. — И тя седна на стената и почна да ги сваля.

— Добре — Джул седна до нея. — По дяволите. Аз ще го направя.

— Ау, Дев. Толкова си сладък като почнеш да се правиш на кавалер. — И тя му протегна ръка. — Но мен ме бива, наистина. В края на краищата, нали съм майка. Вече съм си имала работа с тонове лайна. А това тук е само кал. Ще си представям, че съм на спа процедура. Обаче ти, Уайът — добави тя, — ти най-добре ме насочи право към него, иначе ще арестувам жалкия ти задник по каквото си искаш обвинение, дори ако трябва да си го измисля.

Хънт се обърна към Джул.

— Малко е грубичка, не мислиш ли?

— Ще видиш какво е грубост, ако ме насочиш дори и на сантиметър встрани. — Докато казваше това, тя приключи с натъпкването на чорапите си в обувките. После нави крачолите на панталона си, прехвърли се и стъпи в калта, където затъна до глезените. — За протокола — отбеляза, — това не е топла спа кал. — Потръпна силно и каза: — Добре, Уайът показвай.

Хънт застана до знака „х“, който бе отбелязал Ранд с пурата си предната нощ. Имаше добра представа за местонахождението на манивелата и посочи едно дърво на отсрещния бряг, към което Русо трябваше да се насочи.

— Намира се на около три — три и половина метра от водата. Не можеш да я пропуснеш.

Тя се обърна назад към него.

— Гледай да е така, защото отсега ти казвам, че няма дълго да газя тая кал и да я търся.

Беше толкова хлъзгаво, че тя съсредоточено пристъпваше едвам-едвам. Когато стигна към средата, Хънт каза:

— Мислех си, че вече сте претършували това езеро.

— Така е. Изкарахме шест контейнера с лайна.

— Тогава как сте пропуснали това нещо?

— Не зная. Законът на Мърфи — изсумтя Джул. — Както и да е, нали сега сме тук, да видим дали ще си струва.

— Защо да не си струва?

— Защото водата измива всички следи. Само че не всички и не винаги. Ще видим.

Точно в този момент една чернобяла полицейска кола спря до тротоара над тях и издаде кратък звук със сирената си. Хънт и Джул се обърнаха и видяха двама униформени полицаи да излизат от колата и да се насочват към тях по тревата със сурово изражение и готовност за действие.

— Извинете, господа — каза първият, — имате ли нещо против да ми кажете…?

Джул обаче вече бе пристъпил пред Хънт с картата си в ръка. Представи се, спомена магическата дума „убийства“ и ченгетата се превърнаха в две мили момчета, които питаха могат ли с нещо да помогнат.

— Тя го намери — каза Хънт.

И действително, Русо бе застанала насред тинята и размахваше ръце.

Джул се обърна отново към ченгетата.

— Всъщност, момчета, можете да помогнете. Моля единият от вас да се обади на дежурния и да му каже да извика криминолози колкото се може по-бързо. Кажете му, че става въпрос за Комо едно осемдесет и седем.

Лорейн Хес, изпълняваща длъжността директор на младежкия проект „Сънсет“, стоеше и кършеше ръце на прага на кабинета си, застанала пред двамата полицейски инспектори.

— Казвате обаче, че все още не сте сигурни дали е от лимузината, така ли?

— Точно така.

Сара Русо проявяваше разбиране към очевидно разстроената жена. Тя кимна и заговори със своя внимателно модулиран, изискан, незаплашителен тон.

— Засега само сме пратили манивелата в полицейската лаборатория за анализ. И до този момент ни е известно единствено, че това е основният вид манивели, които са стандартни за много коли, включително и за „Линкълн таун“. Съществува малък шанс, ако се окаже, че това е оръжието на убийството, по него все още да има следи от косата или кръвта на господин Комо, или друго нещо, което да ни даде ДНК, но може и нищо да няма. Във всеки случай обаче предметът е силно замърсен и ще отнеме известно време, предполагам даже много време, за да разберем със сигурност с какво си имаме работа. — Тя изобрази професионалната си усмивка, която изглеждаше напълно искрена. — Междувременно инспектор Джул и аз поговорихме и решихме, че навярно ще си струва да проверим, дали лимузината на господин Комо си има манивела.

— Но защо? — попита Хес. — Мислех, че лимузината си е била вече тук по времето, когато той е бил убит. Така разбрахме.