Джон Лескроарт - Наградата

— Елате тогава — обърна се и го поведе надолу към една доста порутена лодка в дъното на кея.

Двамата седнаха на вехти и малко влажни възглавници около кормилото. На въжетата на мачтата от страната на морето бе простряно пране, захванато с щипки. От вътрешността на лодката се носеше звукът на радио.

Мики вече бе решил, че преценката на Тамара за тази жена бе правилна, обаче и лудите понякога разполагаха с добра информация. Въпреки това, не бе склонен да си загуби повече време от необходимото в бъбрене с нея, затова преметна единия си крак върху другия, отпусна се небрежно назад и и се усмихна.

— И така, Виржиния, доколкото разбирам, ти разполагаш с информация, която смяташ, че може да помогне във връзка с убийството на Доминик Комо?

— Да, така смятам. Не трябва ли по някакъв начин да удостоверим времето, по което разговаряме? Няма ли някакъв официален формуляр или нещо друго, което да подпишем и да си запазя копие?

Мики почувства, че Тамара май не го беше подготвила достатъчно за онова, което го очакваше тук, но се постара да влезе в тона на разговора.

— Виж — каза той, — сигурно ще можеш да дойдеш в нашия офис, където да изработим споразумение, ти да го подпишеш и съответно да го заверим при нотариус, ако се стигне дотам. Но защо би желала това?

— Заради наградата — простичко отговори тя. — За да не ми я отмъкне някой.

— А-ха.

— И никой няма да казва на ченгетата коя съм. ’Щото ще ви кажа нещо първа, а после всички ще го знаят, понеже аз съм го казала , но вече никой няма да си спомня откъде е дошло. Доста удобно, ако питаш мен.

Мики кимна с вид, че приема всичко много насериозно.

— Добре, Виржиния — каза накрая. — Ще ти кажа какво ще направим, да видим дали ще се съгласиш. Ти ще ми предадеш информацията си и ако и двамата решим, че е достатъчно значима, още сега ще те откарам в офиса, където ще напишем и нотариално заверим твоето показание. Ще го размножим и ще те върнем тук с едно копие. Как ти звучи?

Тя отново му отправи своя проучвателен поглед, очевидно претегляйки нещата. Накрая явно взе решение, защото кимна.

— Радвам се, че са ми пратили човек с ум в главата.

Тримата — Мики, Тамара и Уайът Хънт — седяха с почти допрени колене около малка маса в благословено тихо кътче на „Куивър бар“ в „Епик Роустхаус“, великолепното ново заведение на Пат Кулето на „Ембаркадеро“ непосредствено до водата. Бяха си устроили коктейл в чест на нововъзложената им работа и в края на деня Хънт нямаше търпение да се отдадат на напитките.

— Жената си беше съвсем в ред — говореше Мики. — Да не говорим за онова, което е видяла и какво то значи. И, трябва да кажа, че според мен, никой от нас не си го е и помислял.

— Е, какво се оказа? — попита Хънт.

Мики отпи от бирата си.

— Пробвай се наистина да познаеш. Ако не за друго, то за да придобиеш усещане колко далеч от всичко сме.

— Видяла е лимузината някъде там — предположи Хънт, — когато се смята, че е била в „Сънсет“.

— Студено. Там?

— Чула е нещо.

— Не. Доста по-очевидно нещо е.

— Видяла е нещо — допусна Тамара.

— Добре.

— От лодката си?

— Топло — одобри Мики.

— Чакай малко — намеси се Хънт. — Значи се е случило около лодките?

Мики се наслаждаваше на момента, докато ги изслушваше.

— Казах ви, излезте от калъпите си. Никога, никога не бихме се сетили за нещо подобно. Дори мястото не доближаваме. А знаем, че се е случило, понеже тя го е видяла с очите си.

В продължение на един дълъг момент всички мълчаха.

— Добре — каза Хънт, — значи той се е срещнал с някого на една от лодките. Скарали са се… но не, това е твърде далеч от лагуната. Никой няма да вземе да пренася труп през три квартала. Не и от лодките до паркинга.

— Не. Няма никакво носене. Няма и лодки. — Мики надигна отново бирата си, пак я остави и отправи красноречив поглед към колегите си, тип „последен шанс“. Накрая театрално въздъхна.

— Можем да викаме Девин Джулс и да приключваме случая веднага, след като ви кажа, приятели — обяви той, — но си помислих, че понеже всичко е прекалено ясно, може би не е зле да поговорим първо, преди да викнем ченгетата. — Той отправи последен триумфален поглед към тях. — Добре де, нали се сещате за дирижабъла, туристическия?

Много бавно Хънт кимна.

— Въздушният кораб — предпазливо произнесе той. — „Еврика“.

— Точно така. Същият. Е, във вторник вечерта Виржиния си стояла на палубата по късен здрач и се наслаждавала на мира и спокойствието наоколо, когато забелязала „Еврика“ да се задава откъм Голдън Гейт. Красиво, за който харесва въздушни кораби и досадно, за който не. Но каквото и да е, нощта била топла и тя просто го наблюдавала как се носи отгоре, на около две пресечки на юг, но наистина доста близо. И тогава, най-неочаквано, тя вдига очи нагоре и вижда нещо… Не си го измислям… вижда нещо да пада от него. Отначало не повярвала на очите си, но после си дала сметка, че прилича на тяло и то пада ли пада, докато не изчезва от погледа й точно над дърветата, някъде там, където би трябвало да е лагуната.