Джон Лескроарт - Наградата

— Мислиш, че Кейдриън по някакъв начин е свързан с всичко това ли? — попита Русо.

— Не е невъзможно — отговори Хънт. — Но трябва да разбера със сигурност.

— И аз трябва да разбера много неща — обади се Джул.

Хънт тутакси добави:

— Антъни — каза той.

— Какво е Антъни?

— Моето второ име. Ето, него го разбра.

Джул само поклати глава, а Русо погледна Хънт смразяващо.

— Оценявам притесненията ти за него, Уайът, но за нас Кейдриън не е важен — каза тя. — Ние търсим Торп и ако искаш да си ни от полза, и ти трябва да я търсиш.

— Ще издадете ли бюлетин? — попита Хънт.

Русо бавно поклати глава.

— Не можем. Не още. Не и официално. Официално, само искаме да поговорим с нея отново.

Джул каза:

— Но първо трябва да я намерим.

Хънт кимна.

— Добре. С вас съм, момчета. Ще видим какво може да се направи.

Хънт седеше в кабинета си, а стомахът му бе свит на топка. След последния половин час, ако Джул и Русо някога разберяха, дори и Алиша вече да не се намираше в дома му, той щеше да е мъртвец. Не беше невъзможно и да му повдигнат обвинения за препятстване на правосъдието или каквото там искаха да хвърлят върху него и да си заслужи известно време в затвора. И то, в случаи че беше прав .

Ако пък грешеше — т.е. инспекторите бяха прави и Алиша действително се окажеше сериен убиец, както и той беше убеден само допреди няколко часа, — можеше да стане и много по-зле.

Хънт обаче не бе в състояние да се изясни с тях. Дори не можеше да ги въведе в бавно оформящия се в главата му план, понеже този план зависеше от онова, което Мики щеше да установи, а Хънт още не се бе чул с него. От наученото досега, от онова, което му бяха казали Алиша и Ал Картър, той бе останал само със силно предчувствие за истината, но не и с логически стройна теория, която да издържи на критики.

Трябваше да чака. Можеше само да чака.

А чакането бе двойно по-мъчително, понеже ако Мики дадеше отговора, на който Хънт се надяваше, и с резултата, който очакваше, това щеше да е последното нещо, което би желал, тъй като то почти със сигурност щеше да означава, че Джим Пар е мъртъв.

— Хайде, Мики — изрече на глас. — Хайде, де.

„Салон Нориега“ бе още едно хитроумно наречено заведение на Нориега авеню — най-близо разположеният бар, северно от кампуса „Ортега“, само на една пресечка от там. За жалост, не се водеше на Деветнайсето Авеню, поради което не се виждаше от главния път, но Мики реши да си остане педантичен, както обикновено и да претърси всичко по пътя южно от Университета на Сан Франциско на север до парка „Голдън Гейт“.

Вече бе спрял на осем места, когато в четири часа стигна до „Нориега“. Помисли си, че дори и да не бе широко рекламирано, напълно възможно бе заведението да е спечелило приза за „Най-гратисния гратис час на Сан Франциско“, който официално почваше след половин час — две питиета за едно, нищо по-скъпо от два долара и безплатни ордьоври. Една доста впечатляваща разнолика тълпа вътре бе в настроение да си докара още настроение, огромни тонколони с усилени басове излъчваха дискомузика, а два безмълвни телевизора — единият показващ Опра, а другият спортна програма, — се бореха за място и внимание над бара.

Всеки стол бе зает.

Мики си намери удобно местенце да застане прав между два стола и го зае. Без да иска удари с гипса си съседа отляво, брадясал мотоциклетист с провиснали от гайките на колана му вериги.

Той се извъртя на стола си и почна нещо като:

— Хей, гледай къде… — но после забеляза окото и гипса на Мики. — ’Звинявай — каза, премести се с няколко сантиметра и му направи повече място. — Добре ли си, приятел?

— Вися си тук — каза Мики. — Катастрофа.

— Шибаните шофьори — изруга мотоциклетистът. — Никога не гледат другия. Хей, Клаудио! — провикна се към бара. — Я обслужи приятеля ми тук. — Той протегна ръка. — Аз съм Айвън. Какво пиеш?

— Мики. „Кола“ е добре. На работа съм.

Айвън се разсмя от сърце.

— На работа си тук ? Искам твоята работа. Аз направо живея тука, човече, а никой не ми предлага да ми плати. — Барманът се появи иззад гладкия черешов тезгях. — Клаудио — каза Айвън, — това е Мики. Той е на работа. Дай му една „Кола“. — После пак към Мики: — И над какво работиш?

— Опитвам се да намеря някого — отговори той. Извади си портфейла и го разтвори на единствената снимка на Джим, която по случайност притежаваше и пазеше. Беше отпреди пет-шест години, направена при дипломирането на Тамара и на снимката бяха и тримата.