Джон Лескроарт - Наградата

Докато слушаше това, погледът на Хънт стана отнесен, умът му сякаш бе далеч. Едно нещо бе сигурно, почти против волята си, той бе прекрачил бариерата по отношение на Алиша. Тя седеше срещу него и очевидно без никакъв умисъл и без излишен драматизъм му разказваше неукрасената истина, такава, каквато й бе известна.

Но имаше и още нещо.

— Господин Хънт?

— Тук съм.

— Всичко наред ли е?

— Не — каза той. — Не всичко. Мислиш ли, че Джим е отишъл в „Сънсет“, след като си е тръгнал от „Ървинг пица“?

— Абсолютно. Ако е успял. Но то е само на няколко пресечки, така че трябва да е успял.

Хънт бързо пресметна наум. Улиците на Сан Франциско, ориентирани от изток на запад, минаваха южно от авенютата в азбучен ред; „Ървинг“, номер 19, следователно, се намираше само на шест пресечки от „Ортега“, номер 19. Лесна работа, дори за възрастен мъж, пийнал бира и под лекия дъжд.

— Сега Мики е там — отбеляза Хънт. — В „Сънсет“ е и използва техните телефони, за да провери няколко алибита. Трябва да се обадя на още едно място.

— Тук съм с нея — каза Хънт. — Тя е добре.

— Тя ли е откарала вчера Джим вкъщи?

— Не. — Хънт направи пауза. — Закарала го е там.

— Къде?

— Където си ти сега. В „Сънсет“.

— Но той ми обеща… — Мики спря по средата на изречението. Обещанието може и да си беше обещание, ала друго клише казваше, че обещанията се дават, за да бъдат нарушавани. А Мики знаеше кое точно бе нарушил Джим вчера. — Това копеле! И къде е сега?

— Точно затова ти се обаждам. Все още не знаем. Допреди половин час не се беше прибрал вкъщи. Кампусът е бил затворен, когато са отишли двамата с Алиша. Затова тя го оставила в едно заведение, наречено „Ървинг пица“… — Хънт му разказа останалото.

— И ти вярваш ли на това?

— Така е било — заяви Хънт. — Обадих се в пицарията. Управителят потвърди. Запомнил го е.

Мики се поколеба.

— Значи… ти й вярваш?

— Започвам. Може би.

— Уау! Обуздай си ентусиазма, Уайът.

— Под контрол е. Но от полза ще е най-вече, ако говоря с Ал Картър, ако можеш да го намериш колкото е възможно по-скоро. Той там ли е днес?

— Беше. Може още да е.

— Добре. Първо го намери, после виж, дали някои там не е виждал Джим.

— Не. — Лорейн Хес бе преполовила обяда си от целина и моркови, поставен на бюрото й. — Не съм го виждала. А много би ми се искало, тъй като и на мен той ми липсваше на погребението. Чудесен човек. Сигурен ли сте, че е бил тук?

Мики поклати глава.

— Не. Зная къде е бил към два часа или два и половина, но не и дали действително е дошъл дотук. Възразявате ли да поразпитам наоколо?

— Ни най-малко. Направете, каквото смятате за необходимо. — Тя набързо отхапа от един морков. — Но, за всеки случай, да знаете, че по-голямата част от персонала се върна тук чак към три. Отворихме към три и петнайсет. Затова може и да е дошъл дотук, но да не му се е искало да чака. Особено, ако е стоял навън във вчерашното време.

— Разбирам — каза Мики. — Пък и всичко това може да се окаже фалшива тревога. Джим и преди е прекарвал нощи навън. Обеща ми също да не идва тук да задава въпроси и да безпокои хората, така че може би на път за насам съвестта му да е проговорила. Макар че, като го познавам, едва ли.

— Винаги е бил своенравен. — Хес разпери длани и му отправи съчувствена усмивка. — Е, ако има нещо, което мога да направя, ако имате нужда от нещо… сигурен ли сте, че сте в състояние да обикаляте толкова?

Без особен успех, Мики се помъчи да изобрази убедителна усмивка.

— Главата ми е била и по-добре, но съм сигурен, че ще се оправя.

— Някой отвън в кабинките може да има болкоуспокояващо.

— Благодаря. Може би просто ще ида и ще видя какво мога да науча.

Излезе във фоайето и забеляза, че импровизираната маса, на която преди подготвяха пощата с благотворителните картички, сега бе приспособена за нещо като учебно бюро и около нея бяха насядали шест двойки учители и техните ученици. С болезнено пулсираща отново глава, той закуцука нататък и почука в единия край на масата.

— Извинете — започна и дванайсет чифта очи се обърнаха към него. — Някой от вас да е виждал един възрастен мъж да се мотае наоколо вчера следобяд, вътре или вън от сградата? Висок около метър и осемдесет, слаб, към седемдесетгодишен?

Гледаше го море от безизразни лица. Не беше голяма изненада.

По телефона Хънт бе инструктирал Мики да открие Ал Картър, ако може и да го помоли да му се обади. След този разговор Мики бе склонен да зареже проучването на алибитата и обажданията до членовете на ОВ и да посвети времето си на опитите да установи какво се бе случило с Джим. Хънт бе дал ясно да се разбере, че изчезването му все повече изглеждаше по някакъв начин свързано с разследването, а това не бе никак добра новина. Всъщност, новото развитие се видя на Мики толкова внезапно и важно, че той съвсем забрави какво му бе наредил шефът му — първо, да намери Картър и да му предаде да се обади на Хънт. Чак тогава трябваше да почне да търси Джим и да проследи, ако е възможно, къде е отишъл след „Ървинг пица“.