Джон Лескроарт - Наградата

Дъждът бе престанал.

Докато караше към дома си, Хънт зърна ивица синьо в небето на запад. Обикновено задаващото се подобрение на времето би приповдигнало духа му. Но днес, дори и да бе станало меко, слънчево и топло, той не би забелязал изобщо. Напротив, както си караше със здраво стиснати челюсти, изпитваше неприятното усещане за изпотени длани, суха уста, убиването на пистолета, затъкнат на колана му отзад на гърба.

По едно време се пресегна, измъкна го и го сложи на седалката до себе си.

Когато най-сетне натисна бутона за отваряне на гаражната врата, Хънт вече дишаше тежко с нос, всичките му сетива бяха нащрек, а светът се бе свел до непосредствеността на тук и сега, което би го изненадало и навярно засрамило, ако си даваше сметка. Но той дори не забелязваше.

Още преди да влезе, докато завиваше от „Бренън“, забеляза колата на Алиша вътре, паркирана до дясната стена, както я бе намерил сутринта. Пое си дълбоко дъх и го издиша с облекчение.

Погледът му още веднъж обходи пространството отпред. Като не забеляза никакво движение или подозрителна сянка, Хънт изключи двигателя и едновременно натисна бутона да спусне обратно вратата на гаража. Отвори вратата на купъра и се заслуша за момент. Нищо. Скрийнсейвърите на трите му компютъра, изобразяващи все плажни и океански пейзажи, светеха от другата страна на баскетболното игрище. Грабна пистолета, излезе от колата и затвори зад себе си. Пренебрегвайки безопасността, се отправи към къщата, а ръката му с пистолета бе в джоба на сакото.

Хрумна му, но прекалено късно, че може би е трябвало да се обади и да провери, дали Девин и Сара не са наблизо в Съдебната палата и дали не могат да наминат — домът му бе само на няколко пресечки оттам, — за да го придружават, когато влиза. От ума му напълно се бе изпарила мисълта да продължава да предоставя на Алиша убежище от полицията.

С отварянето на гаража обаче той вече бе обявил присъствието си. Не му оставаше нищо друго, освен да влезе. Щом стигна до вратата, водеща към жилищната част на склада, Хънт почука и почти в същия миг вратата се отвори.

— О, Господи! — възкликна Алиша с ръка на устата и широко разтворени очи. — Слава Богу, че си ти — каза тя. — Чух гаража и само стоях тук, без да смея да мръдна. Уплаших се до смърт, честно.

Хънт отпусна ръката си с пистолета в джоба.

— Добре дошла в клуба — отговори той.

— Разбирам аз да съм уплашена — каза тя. — Но ти от какво се страхуваш?

— От много неща. Но точно сега върха на всичко е, че се прибирам в дома си и зная, че не е празен.

— Да. Малко е зловещо. Разбирам.

— Сигурен съм, че разбираш. Само че, в този случай не е хипотетично.

Когато смисълът на думите му проникна в мозъка й, лицето и помръкна.

— Не искаш да кажеш, че наистина се страхуваш от мен, нали?

— Не съм сигурен, дали „страхувам“ е точната дума. Засега нека използваме „предпазлив“.

— Но в това няма смисъл.

— По същата причина не можеш и да ме разубедиш.

— Не може да си мислиш, че съм убила Доминик.

— Не мога ли? Защо?

— Просто, защото… защото не можеш. Не съм.

— И Мики така казва.

— Е, Мики е прав. Поне на него би трябвало да вярваш, ако не на мен.

— Не е въпрос на вяра.

— Така е. На какво тогава?

— Става въпрос за възможност, мотив, достъп до оръжието или оръжията на убийството.

Къс и крехък смях озвучи пространството помежду им.

— О, значи сега пък съм заподозряна в две убийства? Доминик и Нанси, предполагам.

— И като стана въпрос — вметна Хънт, — може да са и три.

— Разбира се, защо не? — сопна се тя, после поклати глава с демонстративно отвращение. — Моля те.

Хънт обаче изобщо не бе в сговорчиво настроение.

— Искаш ли да се отдръпнеш и да ме пуснеш да вляза? Тогава можем да продължим дискусията си.

Тя отстъпи назад и разтвори вратата. Хънт пристъпи през прага и хвърли бърз поглед над рамото й първо към коридора вдясно, после вляво.

— Добре — каза той, хвана бравата и затвори.

— Коя е третата жертва на убийство? — попита Алиша.

— Ще стигнем и дотам — каза Хънт. — Преди това обаче искам да слезеш в стаята с телевизора, да седнеш за минутка и да ме почакаш. Идвам веднага.

— Убит ли е още някой? — попита отново тя. — Ако някой е бил убит снощи, през цялото време бях с Мики. Не бих могла да убия когото и да било.

— Може би не — каза Хънт. И натърти: — Стаята с телевизора. Моля те.

Тя кръстоса ръце и няколко секунди се взира в лицето му със зле прикрита враждебност, после издаде нервен и гневен гърлен звук, обърна се към коридора и изчезна в желаната от Хънт посока.