Джон Лескроарт - Наградата

Хес обаче бе вдигнала едната си ръка, а с другата бе закрила уста.

— Моля ви — каза тя. — Не съм сълзлива, но… — Тежко въздъхна, затвори очи, после отново го погледна. — Тези подробности. Малко ми се завива свят, като си го представя. И Нанси. Искам да кажа, като се сетя какъв човек беше. И да си я представя как лежи там със стайна температура… — Тя поклати тъжно глава. — Извинете.

Мики махна с ръка.

— Няма нищо. Не трябваше да съм толкова подробен. Но идеята е, че искаме да елиминираме лицата, които полицията няма нужда изобщо да разследва, а най-добрият начин да го направим, е като проверим кой има алиби и кой няма.

— Алиби за кога? За нощта, в която Нанси е била убита ли?

— Именно. Както казах, в повечето случаи това е само формалност.

Объркването на лицето на Хес отстъпи място на гримаса.

— Но на службата вчера вашият господин Хънт каза, че Доминик и Нанси са били убити от един и същи човек.

— Точно така.

— Това обаче означава… смятате ли, че… искам да кажа, допускате ли, че аз бих могла да извърша тези неща? Че съществува и най-малката възможност?

— Не, мадам. Означава само, че ако можете да дадете отчет за времето на извършване на което и да е от убийствата, автоматично и напълно ще бъдете елиминирана, навярно и от двете. Полицаите питаха ли ви вече за нощта на убийството на Доминик?

Подпряла главата си с ръка, тя продължаваше да я клати бавно напред-назад. Сякаш всеки миг щеше да избухне в сълзи.

— Не мога да повярвам. — Пое си дъх, посъвзе се и най-накрая погледна през бюрото си към Мики. — Не съм сигурна за всеки ден поотделно. Но имам дванайсетгодишно момче — Гари. Той е дете със специални нужди. Тъкмо почва седми клас и никак не му е лесно. С неговите медицински сметки и при тази икономика, се наложи да освободя един от неговите учители и затова заедно подготвяме домашните му всяка делнична вечер поне през последните три седмици. Много домашни. През всяка делнична вечер, от неделя до четвъртък, а понякога и през уикенда. Наложи се също да намаля работното време на обслужващата сестра на половин ден. Но, извинете. Не става дума за мен. Ако искате, можете да питате Гари. Той ще си спомни. Сигурна съм, че ще си спомни. Беше много изтощително. Няма да има нужда да му се припомня.

— Значи сте отишли на тази среща в понеделник вечер?

— Да. Но тя приключи към осем и до осем и половина си бях вкъщи. Не по-късно, сигурна съм. Къде живее Нанси? Знаете ли?

— Не съвсем — отговори Мики. — Някъде на „Сийклиф“.

Хес протегна ръце с дланите нагоре.

— Аз живея в долната част на „Телеграф хил“. Щеше да се наложи доста бързо да карам.

— Ами, това е всичко. Не беше много трудно, нали?

За момент тя постави и двете си ръце на устата, после ги свали и каза:

— Просто, не мога да се съвзема от това. От всичко, което се случи. Продължава да ми се струва невъзможно.

— Зная — каза Мики. — Трудно е. — Той остави чашата с кафето си обратно на бюрото. — Докато съм тук, мога ли да ви помоля да ми напишете на един списък имената на всички, които си спомняте от срещата в понеделник? Изглежда, че ми се очертава дълъг ден.

Тя въздъхна.

— Добре. Ще се опитам. Но действително не мога да си представя да е някой от присъствалите. Искам да кажа, всички обичаха Нанси.

— Сигурен съм, че е така — потвърди Мики. — Убеден съм.

Въоръжен със списъка с имената на присъствалите, много от които и с телефонни номера, с разрешението на Хес, Мики се настани в една от свободните кабинки в просторната стая за персонала на кампуса „Ортега“. Докато тя правеше списъка и водеха лек разговор, той спомена, че няма телефон и Хес му предложи да използва техните. За да му спести дълго шофиране. Освен петимата, за които знаеше — Търнър, Хес, Нешек и двамата Санчес, — имаше още седем изпълнителни директори на благотворителни организации.

Но първото му обаждане все пак не беше до някой от тях, а отново до собствения му апартамент, където пак бе свързан с телефонния секретар. После се обади в офиса и сестра му вдигна на първото позвъняване.

— Нещо ново за Джим? — попита той.

— Все още нищо.

— Може би трябва да се отбия в апартамента.

— Мисля, че той щеше да вдигне телефона, ако беше там. А и аз вече се обадих около десетина пъти.

— Да. Аз също, току-що.

— Наистина съм много притеснена, Мик.

— Зная. Аз също. — Той помълча за кратко. — Уайът там ли е още? Мислиш ли, че би говорил с мен, ако ти кажа, че може би е важно?

— Не зная. Може би. За какво става въпрос?