Джон Лескроарт - Наградата

Съмнения.

Наистина ли беше като онези хора, за които Мики бе чувал, но никога не бе срещал — истински психопати, лишени от човешки чувства, консуматори, напълно способни на хладнокръвно убийство, просто по прищявка?

Съмнения, съмнения.

Сред урагана от мисли, които го връхлетяха, следващата му идея бе да се обади на Тамара и Хънт и да им каже основните факти, дори да ги предупреди за подозренията си, такива, каквито бяха в момента. Само че знаеше, Хънт няма нужда от предупреждения. Той вече беше нащрек. И все пак, тази нова информация бе твърде важна, за да се пренебрегне.

Как е възможно Алиша да прекара толкова време с него предната нощ и изобщо да не спомене, че е върнала Джим обратно от погребението? Вярно е, че бяха погълнати от обсъждането на стратегията му за нейната безопасност. И на Мики през цялото време му беше лошо. Наистина, не си бъбреха безгрижно за живота и неочакваните обрати в него, но Мики все пак си мислеше, че самият факт с возенето на Джим би трябвало да изскочи поне случайно, от типа: „О, между другото, днес видях дядо ти и…“ Но нищо такова не се бе случило.

Болката постепенно утихна и главата му се проясни. Каза си — тихичък шепот в бушуващата буря от мисли, — че не е задължително тази последна информация за Алиша да носи зловещ характер. Изцяло в кръга на възможностите бе Алиша да хвърли Джим до апартамента им или дори — още по-вероятно, — до „Шемрок“ или друг квартален бар. А веднъж попаднал там, както се бе случвало напоследък, може да се е напил и барманът или някоя самотна женица да са го съжалили. И в същия момент, докато Мики се терзаеше, той може би блажено спеше.

А междувременно Мики бе тук да върши работа. Докато поговори с Лорейн Хес за заниманията й в понеделник вечер, Джим можеше да се прибере и тогава фактът, че Алиша го е возила вчера, щеше да се окаже просто услуга от нейна страна. Новата информация го бе заварила неподготвен, това бе всичко. Трябваше да си поеме дълбоко дъх — фигуративно казано, — и да не се оставя паниката да го ръководи.

Затова стана, пресече фоайето и почука на вратата на Хес. Женски глас му извика да влезе.

Лорейн явно не го позна веднага и той отново си каза името. Тогава й просветна. Тя самата имаше уморен и измъчен вид, но все пак не остана безучастна към вида на Мики — гипса, насиненото око. Хес стана и с майчинска загриженост почна да ахка и да разпитва за раните му. Заобиколи бюрото си, за да го настани удобно, попита го дали желае нещо за ядене или пиене, сигурно имали останали понички във фоайето.

За своя собствена изненада, Мики, който иначе не хапваше повече от две понички на година, заяви, че би пил кафе, черно, и може би една поничка. Тя предаде поръчката на някого по интеркома.

Само след миг на вратата се почука и бе отворена от една тийнейджърка — членка на Батальона. Тя донесе кафе в картонена чашка и две кръгли захаросани понички в хартиена чинийка. Погледна към Хес за позволение и след кимването с глава, положи нещата на предната част на бюрото. Последва нещо като реверанс и момичето излезе, затваряйки вратата след себе си. Мики придърпа стола си по-близо и отхапа от сладкишите.

— О, Боже мой — възкликна той, — с карамелов пълнеж. Аз съм на седмото небе.

Въодушевлението му накара Хес леко да се усмихне.

— И на мен са ми любими.

Мики поля божествената хапка с глътка кафе и протегна към нея хартиената паничка.

— Вземете си другата.

Тя поклати отрицателно глава.

— Не мога. Сутринта вече изядох две, което е с една над лимита ми. — Кратко мълчание. — Значи, би трябвало да сте в болницата, но имате прекалено много работа. И ето ви тук. Следователно, работата ви има нещо общо с мен?

— Всъщност, с всички, присъствали на срещата на „Обществото на възможностите“ в Градската зала преди две нощи. Просто рутинна работа по отсяване на хора. Колко човека бяхте там, впрочем?

Тя доби умислен вид.

— Да видим, някъде около двайсет. Само ръководителите ли искате или всички. Някои от нас си водеха служители.

— Мисля, че само ръководителите, освен, ако не мислите, че някой от служителите може да е имал проблеми с Нанси Нешек.

— О, разбира се — каза тя. Неочаквано седна по-изправено и като че ли бе завладяна от вълна емоции. — Всичко това е за нея, нали? В онази нощ ли беше убита?

— Да.

— Значи, след срещата?

— Точно така. Приемаме това допускане, въпреки че може да се е случило и на следващата сутрин. Когато откриха тялото й, то имаше стайна температура, което показва, че са минали петнайсет, дори двайсет часа от…