Джон Лескроарт - Наградата

Вчера тя твърдо отстояваше твърдението си, че си е изгубила шала преди няколко седмици, което бе записано на лента и ако сега изпаднеше в противоречие, това би им дало неимоверно предимство. Никой от тях не се съмняваше особено във фактическата й вина и чувстваха, че им трябва само едно леко подхлъзване от нейна страна, за да имат оправдание да й сложат белезници и да я откарат при тях, а когато това станеше, самопризнанието щеше малко или много да е въпрос на време.

— Още десет минути — отговори Русо. — После ще си вземем нещо за ядене и ще се върнем пак на път за „Сийклиф“.

— Не иде решението нивга по принуждение 6 6 Алюзия със стиха: „Не иде милосърдието нивга по принуждение“ — У. Шекспир, „Венецианският търговец“, думи на Порша към Шайлок в Действие 4-то, Сцена І. — Б.пр. — каза Джул.

— Какво? — попита Русо.

В този момент телефонът на Джул, закачен на колана му, звънна. Бе настроен така, че да звъни като архаичен телефон и звукът беше толкова силен, че и двамата подскочиха.

— Трябва да смениш звука — отбеляза Русо.

Джул обаче вече бе вдигнал и дори не я чу.

— Да — каза той няколко пъти. — Да, но ние ще сме навън през по-голямата част от деня. Засега нищо, но ако иска, той може да ни намери в управлението, когато се върнем. Ще съм на този телефон. Точно така. — Слуша още няколко секунди, после каза: — Кажи му, че може би трябва сам да ги провери, но на негово място не бих си изгубил много време за това. — Превъртя очи към Русо. — Понеже вече имаме човек с мотив и без алиби за онази нощ, както му е известно… не… не… не, по-добре подробно, така е добре. Хубаво. Само секунда, трябва да намеря нещо за писане. — Той закрепи телефона на ухото си и извади малко тефтерче и химикалка от джоба си. — Добре, давай. Кажи ми го буква по буква. Записах. Ще го вкарам и ще видя какво ще излезе. Добре. Чудесно. Хайде.

Той затвори и каза на Русо:

— Беше момичето на Хънт и…

— Имаш предвид секретарката му ли?

— Да, разбира се. Какво ми стана, че казах „момичето“? След всичките онези седмици на обучение в деликатност… Исках да кажа, че беше изпълнителният секретар на Хънт. Той искал да ни предаде, че „Обществото на възможностите“ на Търнър, в това число и Нанси Нешек, са имали среща в Градската зала в понеделник вечер, точно преди тя да бъде убита.

— Добре.

— И искал да проверим алибитата на всички. Казах й да му предаде, че вече си имаме Алиша с липса на такова, което много ни харесва, но ако той попадне на по-добър кандидат, трябва да ни каже.

— Чух те. А какво те накара да пишеш?

Джул погледна надолу към тефтерчето си.

— Кейдриън Мугиса. Един от хората на Лен Търнър. Допускам, че не е ирландец.

— Какво за него?

— Не зная. Точно това иска Хънт да разбера.

— Ще го направим ли?

— Защо не? Не виждам с какво ще навреди.

Ал Картър седеше във фоайето до една сгъваема маса сред голяма група хора, познати вече на Мики като членове на Батальона — предимно млади мъже, но също и няколко жени, доста добре облечени и поддържани. Из цялото фоайе, чак до вратата, през която влезе Мики, се носеше тихото бръмчене на непринудени закачки.

Той бе дошъл най-вече, за да се види с Лорейн Хес и да я пита къде е била в понеделник през нощта, но щом видя Картър, Мики се сети, че искаше да му зададе един въпрос и затова се насочи най-напред към него. Всички работеха с някакви кутии, пълни с перфорирани формуляри — благотворителни картички — подреждаха ги по три, пакетираха ги и после изпращаха продълговатите пратки по автоматична пощенска машина. Щом ги привършеха, други няколко хлапета от Батальона им доставяха нова купчина отворени картонени кутии, за които Мики предполагаше, че скоро ще са на път за най-близката пощенска станция, а може и до главната поща на „Ринкън анекс“, ако пратката е достатъчно голяма.

Мики бе изминал около две трети от разстоянието, когато Картър го забеляза. За един много кратък миг той доби объркано или може би ядосано изражение, но след това възрастният човек отново надяна обичайния си неутрален вид и стана от сгъваемия стол. Премина разстоянието помежду им и протегна ръка.

— Ал Картър — представи се той.

— Да, господине. Помня ви. Мики Дейд.

— Е, Мики Дейд, какво се е случило с теб?

— Блъсна ме кола. По-точно, колата ми беше блъсната от кола. Обаче не е толкова зле, колкото изглежда.

— Радвам се да чуя това. ’Щото, ако е толкова зле, колкото изглежда, вече трябваше поне два пъти да си мъртъв. Искаш ли да поседнеш за минутка?