Джон Лескроарт - Наградата

— Не и такава, за която аз да зная. Бяха колеги в работата, нищо повече.

— Значи, това, че са убити през една седмица, като тя — в деня, когато се обади по повод на наградата и във връзка с убийството — всичко това е съвпадение?

— Възможно е, макар да сте прав и не изглежда твърде вероятно. Обаче ако търсите отговора сред професионалната общност, в която работя, до никъде няма да стигнете, гарантирам ви.

— Това, което правя, е да търся отговора където и да е и навсякъде. И в тази връзка има нещо, което искам да знам, ако можете да ми кажете: вие какво правихте в понеделник през нощта, след срещата на ОВ?

Очите на Търнър леко трепнаха. Той хвърли поглед към Мугиса, който по време на цялата дискусия приличаше на каменен блок. Накрая Търнър отново се обърна към Хънт и поклати глава с очевидно разочарование.

— Струва ми се, че не сте чули и дума от това, което казах, господин Хънт, но за протокола: останах в Градската зала с още някои членове на моя състав, в това число и Кейдриън тук. — Обърна се към младия мъж. — По кое време си тръгнахме, Кей, към девет ли?

— Девет.

— Значи в девет. Живея с жена си и двете си деца на Седемнайсето авеню, близо до „Калифорния“. Прибрах се вкъщи към девет и петнайсет най-късно. По-големият ми син Бен имаше гости — петима приятели, с които правеха декори за годишното си представление във всекидневната ми. Всички те ме посрещнаха, когато се прибрах. Това как ви се вижда?

— Добре — отговори Хънт. Тогава се обърна към спътника на Търнър. — Ами ти, Кеидриън? Направо вкъщи ли си отиде, щом го остави у тях?

Търнър отново поклати глава с видимо отвращение.

— Да си вървим, Кей — каза той.

След като си тръгнаха, Хънт изнесе стола за посетители от кабинета си. Сложи го на мястото му до прозореца срещу Тамара.

— Чу ли се нещо за Джим? — попита той.

Тя безмълвно поклати глава.

— Ще се появи.

— Не е нормално, толкова време.

Хънт въздъхна и се почеса по страната.

— Какво искаш да направиш? Искаш ли да се прибереш и да го чакаш?

— Не. Каква полза?

— Сигурно никаква. Но ако искаш, може.

— Не, просто ще чакам. Може, ако Мики се появи, да го пратя да провери на обичайните му места. След като свърши със задачите си, искам да кажа.

— Няма нищо, Там. Можеш и сега да му се обадиш, ако много се притесняваш.

— Не, не мога. Той няма телефон. Трябва той да се обади.

— Е, добре, ако го направи. — Хънт я погледна. — Нали знаеш, изпратих го най-вече, за да ми се махне от очите.

— Наистина ли си му толкова сърдит?

— Доста, да.

— Опитва се да прави онова, което смята за най-правилно.

— Ако не го мислех и аз, вече щеше да е уволнен. Обаче ме въвлече в потенциално ужасно положение спрямо Девин и Сара и то, тъкмо когато почнахме да ги омилостивяваме. При това, в собствения ми дом. Наистина, не ми харесва усещането, че мога да отворя вратата на дома си и да се окажа срещу дулото на един от собствените ми пистолети.

— Уайът. Стига. Тя няма да направи такова нещо.

— Е, както казах и на Мики, когато заяви същото, надявам се да си права. Но така и няма да зная със сигурност, докато се случи или не се случи, нали?

— Няма да се случи.

Хънт сви рамене. Или щеше да се случи, или не, без значение колко говореха за това.

— И така, слушай — започна той. — Преди двайсет минути трябваше да се обадя на Глория Уайт, но се появи Търнър. Затова трябва да се свържа с нея, колкото се може по-скоро. А може ли междувременно да те помоля да се обадиш на Девин и да ми уговориш среща с него? Мисля, че те още не знаят за срещата в понеделник вечер, преди да бъде убита Нешек, а няма да навреди също да се позанимаят с това.

— Плюс което, то малко ще ги откъсне от Алиша.

— Като страничен ефект. Знаех си, че ще се досетиш.

— Душичка — усмихна му се доволно тя.

— Не храни големи надежди — предупреди я той. — Навярно ще е само за кратко. Както и да е — Девин. Виж също, дали той не може да направи справка за Кейдриън Мугиса — каза й името му буква по буква. — Хлапето произнесе точно една дума за цялото време, представяш ли си? Което ме кара да си мисля, че присъствието му тук нямаше за цел да допринесе с нещо за разговора.

— Защо тогава?

— За да ме накара да си дам сметка, че Търнър може да отиде и по-далеч от това да ме уволни, ако се отклоня от предначертания път.

Като че ли не му стигаха физическите болки, които никак не бяха малко, но на Мики му прилошаваше и от реакцията на Хънт към неговата постъпка. Докато караше в дъжда, отново към „Ортега“ кампус, и полагаше неимоверни усилия да насочва фолксвагена с гипсираната си ръка, той отново и отново си припомняше решенията, които беше взел, откакто Алиша се бе появила до леглото му. Каза си, че може и викодинът да е изиграл някаква роля в това отношение. Между другото, съжаляваше, че не е взел малко от него със себе си на тръгване от болницата. Главата му болезнено пулсираше при всеки удар на сърцето и при всяка дупка на пътя.