Джон Лескроарт - Наградата

Веднага след това Хънт отиде в спалнята си, където със смесица от разочарование и облекчение установи, че килимът очевидно не беше пипан. Въпреки това се приближи, повдигна го и отвори капака над сейфа. Завъртя ръчката с кода, тя лесно се превъртя, показвайки, че е заключено. Но за да е напълно сигурен, той набра комбинацията, отвори, видя втория пистолет там, където го бе оставил по-рано, пак затвори и два пъти провери, дали е заключено, преди да се изправи и да повтори в обратен ред действията си с капака и килима.

Още щом се показа на прага на стаята с телевизора, тя вдигна очи. Сгърчена така, сякаш я болеше коремът, подпряла лакти на коленете и с вкопчени пред себе си длани, Алиша неочаквано изглеждаше много дребна, като бездомно дете. И толкова по-красива, заради очевидната си уязвимост — очите й, като на кошута, сякаш всеки миг щяха да се налеят със сълзи, скулите й бяха поруменели.

За момент, дори в скептичното си и враждебно настроение, Хънт изпита нещо подобно на страхопочитание пред властта, която имаше над мъжете, само ако си даваше сметка.

Разбира се, че си дава, помисли си той. Как би могла да не знае?

— Умрял ли е още някои? — попита тя отново. — Моля те, кажи ми, че никой друг не е умрял.

Хънт я оценяваше много трезво и не желаеше чисто физическата й близост да й позволи да го подведе, затова седна възможно най-далеч от нея в другия край на стаята.

— Ал Картър твърди, че ти си предложила да закараш Джим Пар у тях от погребението вчера — заяви той. — Вярно ли е?

Главата и увисна така, сякаш някой бе прерязал жилите на врата й. Когато отново погледна нагоре, от очите й се стичаха сълзи.

— Джим добре ли е?

— Никой не знае — отговори Хънт. — Така и не се е прибрал.

Тя затвори очи и няколко пъти поклати глава напред-назад.

— Не го откарах у тях — каза. — Той не искаше да се прибира. Искаше да отиде в „Ортега“. Там го и оставих.

Това сведение, независимо истина или не, изпрати приток на електричество по гърба на Хънт.

— По кое време стана това? — попита той.

— Не съм съвсем сигурна. Един, един и петнайсет, нещо такова.

— Какво каза, че искал да прави там? В „Ортега“?

— Не уточни. Искаше просто да се поразходи и да поговори с хората. Все още познавал мнозина. Някой можело да е чул или видял нещо, или пък да знае нещо, което да е от полза за Мики. И за теб. Наистина искаше да помогне да бъде заловен убиецът на Доминик и си мислеше, че там има известен шанс. Но когато пристигнахме, мястото беше затворено — схванахме, че заради погребението, разбира се. Всички деца и персоналът бяха в града.

— И ти какво направи? С Джим, искам да кажа.

— Казах му, че ще го закарам вкъщи. Той обаче искаше да остане там.

— В дъжда?

— Има една пицария по-долу на „Ървинг“, близо до „Деветнайсета“. Оставих го там. Каза, че щял да почака и да се върне в „Ортега“, когато отворят отново. Опитах се да го разубедя, казах му, че е по-добре да се прибира, но безуспешно.

— Значи си го оставила в тази пицария? Искаш да кажеш, че е възможно някой да си спомни, че го е видял там?

— Не зная колко дълго е останал, но е възможно някой да си спомни. Някой от персонала. Може да им се обадиш и да ги питаш, дали един възрастен човек не се е отбивал сам малко след обедно време. Да разбереш колко време е останал. — Тя твърдо посрещна втренчения му поглед. — Зная, ще възразиш, че съм се навъртала там и съм го взела, след като е излязъл, но не съм направила това, господин Хънт. Отидох си вкъщи, хвърлих си дрехите в колата, обадих се в работата, че съм болна, излязох и отидох да потърся Мики. Така постъпих. Оставих Джим в пицарията.

Хънт не можеше да не изпита възхищение от ловкостта и твърдостта й. Това бе още един перфектно напаснат сценарий — макар и много труден за категорично доказване, — който тя бе стъкмила на мига, като същевременно успяваше гладко да играе ролята си на несправедливо обвинена жертва. От друга страна, в края на краищата, може и да беше вярно. Хънт неохотно установи, че се бори с изкушението да й повярва.

— Помниш ли името на тази пицария? — попита той.

— Струва ми се, „Ървинг пица“.

— Творчески намислено — отбеляза Хънт.

Извади си мобилния телефон, набра 411 и го свързаха след миг. Макар да беше обедно време и да имаше много страничен шум, управителят намери време да дойде на телефона, изслуша въпроса на Хънт, с преамбюла и всичко.

— Да — отговори той. — Старецът беше тук наистина. Влезе малко след обедната навалица, изяде една малка пеперони и изпи почти цяла халба с бира. Приятен човек. Джим някой си, струва ми се. Будалкахме се с него около час. Тръгна си на собствен ход. Добре ли е?