Алън Брадли - Номерът с въжето

— Да.

— Но откъде знаеш? Сигурна съм, че не ти е казала.

— От прекомерното слюноотделяне… и телеангиектазията.

— Теле… какво?

— Телеангиектазия — рече той с механичен глас, сякаш четеше от невидима книга. — Разширение на капилярите около устата, носа и брадичката. Рядко се среща, но все пак се наблюдава в началото на бременността.

— Удивяваш ме, Догър. Откъде знаеш всички тези неща?

— Просто плуват в главата ми — отвърна той тихичко — като коркови тапи в морето. Мисля, че съм го прочел някъде. Разполагах с много свободно време.

— А-ха! — Отдавна не го бях чувала да говори толкова много.

Но престоят на Догър в лагера за военнопленници не се обсъждаше свободно и знаех, че е време да сменя темата.

— Мислиш ли, че тя е убила Рупърт?

Догър сбърчи вежди сякаш мисленето му струваме огромни усилия.

— Полицията ще си го помисли — кимна той бавно. — Да, точно това ще си помисли полицията. Скоро ще пристигнат.

Оказа се, че е напълно прав.

— Всеизвестен факт е — заяви леля Фелисити, — че чумата е пренесена в Англия от адвокати. Още Шекспир е казал, че всички те трябва да бъдат обесени, а с оглед на съвременната санитарна реформа, виждаме, че е бил прав. Това няма да свърши работа, Хавиланд!

Тя натъпка шепа хартии в прашна кутия за шапки и затвори капака.

— Недопустимо е да позволиш всичко да се обърка така — продължи леля Фелисити. — Освен ако не се случи нещо, скоро няма да имаш друг избор, освен да продадеш Бъкшоу и да наемеш апартамент без течаща топла вода в Батърсий.

— Здравейте — поздравих аз и влязох в библиотеката, като се престорих за втори път за по-малко от половин час, че не забелязвам какво става.

— А, Флавия — рече татко. — Мисля, че на госпожа Малит й трябва малко помощ в кухнята.

— Разбира се. След това ще мога ли да отида на бала?

Татко изглеждаше озадачен. Изобщо не бе разбрал остроумната ми забележка.

— Флавия! — възкликна леля Фелисити. — Децата не бива да говорят така на родителите си. Мислех, че вече си пораснала достатъчно, та да не се държиш толкова безочливо. Не знам защо оставяш тези момичета правят каквото си поискат, Хавиланд.

Татко отиде до прозореца и се загледа към изкуственото езеро и руините. Спасяваше се, както правеше често, като оставяше поне очите си да избягат от неприятната ситуация.

Изведнъж той се обърна и се изправи лице в лице с нея.

— По дяволите, Лиси — каза той толкова силно, че дори сам се изненада. — И на тях не им е лесно. Не… никак не им е лесно.

Струва ми се, че моята уста увисна, щом той затвори неговата.

Добрият стар татко! Щях да го прегърна, ако и двамата бяхме малко по-различни.

Леля Фелисити продължи да тършува из документите.

— Недвижими имоти… движимо имущество — изсумтя тя. — Къде ще му излезе краят?

— Флавия, би ли дошла за малко? — обади се Фели, когато минах покрай отворената врата на салона.

Звучеше подозрително любезно. Несъмнено беше намислила нещо.

Влязох в стаята, а Дафи, която стоеше до вратата, я затвори тихо след мен.

— Чакахме те — каза Фели. — Заповядай, седни.

— Предпочитам да остана права — отвърнах аз.

Те и двете стояха прави и така щях да съм в неизгодна позиция, ако се наложеше да избягам внезапно.

— Както искаш — рече Фели, седна на малката масичка и си сложи очилата. Дафи стоеше с опрян гръб на стената.

— Опасявам се, че имам лоша новина за теб — продължи Фели и попипа очилата си като съдия от криминалния съд.

Не казах нищо.

— Докато ти скиташе по поляните, проведохме събрание и всички решихме, че трябва да си тръгнеш.

— Накратко, решихме да те изключим от семейството — обясни Дафи. — Гласувахме и го приехме единодушно.

— Единодушно ли? — попитах аз. — Това е просто поредната ви глупава…

— Догър, естествено, ни призова да бъдем снизходителни, но леля Фелисити надделя, тъй като гласът й има по-голяма тежест по този въпрос. Догър искаше да ти позволим да останеш до края на седмицата, но се страхувам, че не можем да го допуснем. Решихме, че трябва да си тръгнеш до залез-слънце.

— Но…

— Татко нареди на господин Прингъл, адвоката, да изготви документ за връщане на собственост, което означава, че ще бъдеш върната в Дома за неомъжени майки, където нямат друг избор, освен да те приемат.

— Защото според документа — намеси се Дафи — това е тяхно задължение. Не могат да откажат.

Стиснах юмруци, понеже усетих как очите ми се насълзяват. Нямаше смисъл да действам разумно.