Алън Брадли - Номерът с въжето

Изблъсках Дафи от вратата.

— Изяде ли вече шоколадовите бонбони? — попитах Фели.

Тя се смути малко от острия ми тон.

— Ами, не…

— По-добре недей — изсъсках аз. — Може да са отровни.

Веднага щом изрекох думите, осъзнах, че съм допуснала грешка.

Да му се не види! Издадох се. Цялата ми работа в лабораторията беше отишла на вятъра!

„Флавия, помислих си, понякога си глупава като гъска.“

Ядосана на себе си, че се ядосвам, излязох от стаята възмутено и никой не се опита да ме спре.

Поех си дълбоко въздух, отпуснах рамене и отворих вратата на кухнята.

— Флавия — провикна се госпожа Малит, — моля те, донеси ми чаша шери от килера. Не се чувствам добре. Но ми налей съвсем мъничко, да не се напия.

Тя се беше излегнала на един стол до прозореца и си вееше с малък тиган.

Изпълних молбата и госпожа Малит пресуши чашата на една глътка.

— Какво има, госпожо Малит? Какво се е случило?

— Полицията, скъпа. Така ме уплашиха, когато дойдоха да търсят онази млада жена.

— Коя млада жена? Ния ли?

Госпожа Малит кимна начумерено и разклати празната си чаша. Напълних й я.

— Толкова е мила. Не би навредила на никого. Почука на кухненската врата, за да ми благодари, и на Алф, разбира се, че я подслонихме. Каза, че не искала да я помислим за неблагодарна. Но още докато говорехме, се появи онзи инспектор… как му беше името…

— Хюит.

— Хюит. Точно той… Изникна на прага зад нея. Видял я да излиза от гаража.

— И какво стана?

— Попита дали може да поговорят навън. Докато се усетя, и бедното момиче вече беше в колата с него, разтичах отпред да видя. Така се уплаших.

Отново й напълних чашата.

— Не бива да прекалявам, скъпа. Но старото ми сърце трудно понася подобни бъркотии.

— Вече изглеждате по-добре, госпожо Малит. Мога ли да ви помогна с нещо?

— Тъкмо се канех да ги сложа във фурната — посочи тя към няколко пълни с тесто тенджери на масата и се надигна на крака. — Би ли отворила фурната… браво на теб.

Голяма част от живота си прекарвах в отваряне на вратата на фурната, в чиято паст госпожа Малит пъхаше купчини тесто. И адът в „Изгубеният рай“ на Милтън не можеше да се сравнява с мъченията, на които бях подложена аз.

— Приключихме със сладкишите — каза госпожа Малит. — Като става дума за лакомства, онзи младеж на госпожица Офелия като че ли има бездънен стомах.

Младежът на госпожица Офелия ли? Дотам ли се беше стигнало вече? Нима заради скитосването из селото съм пропуснала зрелищна сцена на ухажване?

— Дитер ли?

— Нищо, че е германец — кимна госпожа Малит. — Той е много по-изискан от онзи петел, дето продължава да оставя нелепите си подаръци на прага.

„Горкият Нед!, помислих си аз. Дори госпожа Малит беше настроена против него.“

— Случайно дочух какво казваше, докато чистех праха в коридора, онова, дето разправяше за Хийтклиф. Веднъж с приятелката ми госпожа Уолър хванахме автобуса до Хинли, за да го гледаме на кино. Филмът се казваше „Брулени хълмове“, какво прекрасно заглавие! Как само онзи Хийтклиф държеше жена си на тавана, като че ли е стара тоалетка! Нищо чудно, че тя така превъртя. Аз на нейно място съвсем щях да се побъркам! На какво се смееш, госпожице?

— На мисълта как Дитер гази из тинята на Джубили Фийлд през дъжд и гръмотевици, за да отведе благородната Офелия.

— Може и да го направи — отвърна госпожа Малит. — Но не и без да си навлече гнева на Сали Строу… а някои казват и на самата стара госпожа.

Старата госпожа ли? Грейс Ингълби? Невъзможно е да говори за Грейс Ингълби.

Госпожа Малит изведнъж почервеня като тенджера със сварено цвекло.

— Много се разприказвах — смути се тя. — Заради шерито е. Алф все повтаря, че то омаломощава способността ми да си държа езика зад зъбите. Повече и думичка няма да кажа. Хайде, върви, скъпа. И ако някой те попита — нищо не съм ти казвала.

„Я виж ти, помислих си аз. Колко интересно.“

В забъркването на отрови има нещо, което избистря съзнанието. Когато дори и най-малкото потрепване на ръката може да се окаже фатално, вниманието ти е принудено да се съсредоточи като горящо стъкло върху експеримента, а тогава отговорите на още недооформени въпроси често нахлуват в главата като пчели, които се прибират в кошера.

Към щедро количество сярна киселина, вече сипано в прясно измита колба и затоплено леко, внимателно добавих щипка желатин и наблюдавах със страхопочитание как той се разтвори със съскане в киселинната баня като прозрачна сепия.