Алън Брадли - Номерът с въжето

Въпреки всичко това душата на Синтия не бе отдадена на благотворителност. Какво отвърна Мег, когато я попитах как е спала в дома им? Че Синтия й е взела гривната и я изгонила, защото била мръсна. Несъмнено Мег говореше за компактната пудра на Ния, но пък в такъв случай защо я намерих оплетена в одеялото в кабинета? Дали, след като е взела пудрата от Мег, някой от десетките енориаши в дома й по онова време не я е хванал в крачка и тя е скрила кутийката, за да си я прибере по-късно?

Това изглеждаше малко вероятно: ако имаше грях, който да не тежеше на душата на Ситния Ричардсън, то това беше суетата. Само един поглед беше достатъчен да разбереш, че бледото й мише лице никога не е докосвано от грим; на мършавия й врат никога не са висели гердани, а костеливите й китки никога не са били озарявани от гривни. Ако трябва да се изразя възпитано, тя беше обикновена като пудинг.

Подострих молива си и добавих шест имена към списъка си: Мат Уилмът, Грейс Ингълби, Дитер Шранц, Сали Строу, Лудата Мег (веднъж Дафи ми каза, че фамилията на Мег е Гросвенър, но не й повярвах)… и Синтия Ричардсън.

Драснах една линия и под нея написах с главни печатни букви: „АФЕРИ: ВИЖ ПО-ГОРЕ!!!“

Макар да имах смътна представа какво се случва между хората, които въртят любовна афера, не знаех точните технически подробности. Веднъж, когато татко замина за няколко дни на изложба на марки в Глазгоу, Дафи няколко пъти настоя да чете на глас „Мадам Бовари“, докато се хранехме — на закуска, обяд и вечеря, включително по време на чая, и приключи книгата на третия ден, тъкмо когато татко се прибра.

Тогава едва не умрях от скука, макар по-късно това да стана една от любимите ми книги, защото в последните си глави съдържаше най-изящното и вълнуващ описание на смърт от отравяне с арсеник в цялата литература. Особено се наслаждавах на начина, по който отровената Ема се бе „вдигнала като наелектризиран труп“. Но сега осъзнах, че толкова съм била погълната от самоубийството на бедната мадам Бовари, че не съм обърнала особено внимание на няколкото й любовни афери. Помнех само, че когато остана насаме с Родолф край езерото с лилиите, заобиколена от водна леща и подскачащи жаби, Ема Бовари — разплакана, скрила лице с длани и разтреперана — „му се отдаде“.

Каквото и да означаваше това. Щях да попитам Догър.

— Догър — казах аз, когато най-накрая го намерих да плеви зеленчуковата градина с мотика с дълга дръжка. — Чел ли си „Мадам Бовари“?

Той прекъсна работата си и извади носна кърпа от джоба на гърдите си на гащеризона. Избърса добре лице, преди да отговори:

— Това беше някакъв френски роман, нали?

— Да, на Флобер.

— Ах — каза Догър и пъхна кърпичката обратно в джоба. — Това е романът, в който една много нещастна жена се отрови с арсеник.

— Арсеник от син буркан! — изтърсих аз и заподскачах от крак на крак от вълнение.

— Да, от син буркан — повтори Догър. — Син, не защото има опасност веществото да се разгради или окисли, а за да…

— За да не го обърка с бутилка със съвсем безобидно съдържание.

— Точно така.

— Ема Бовари поглъща арсеника заради няколко нещастни любовни афери — казах аз.

Догър изстърга старателно с мотиката малко спечена кал от подметката на обувката си.

— Имала афера с мъж на име Родолф — добавих, — а после с друг, на име Леон. Но не по едно и също време, разбира се.

— Разбира се — повтори Догър и замълча.

— Какво точно означава да имаш любовна афера? — попитах с надеждата, че подборът ми на думи ще подскаже, дори съвсем мъничко, че вече знам отговора.

За миг си помислих, че ще имам търпението да изчакам Догър да заговори, макар дълбоко в сърцето си да знаех, че да се опитам да изчакам Догър да заговори пръв, е изгубена кауза.

— Какво е имал предвид Флобер — попитах най-накрая, — когато казва, че мадам Бовари се отдала на Родолф?

— Имал е предвид, че са станали най-добри приятели. Най-най-добри приятели.

— А-ха! Точно както си мислех.

— Догър! Ела веднага, преди да си нанеса тежко вътрешно нараняване! — избоботи гласът на леля Фелисити от един прозорец на горния етаж.

— Идвам, госпожице Фелисити — провикна се той, а после ми каза настрани: — Госпожица Фелисити се нуждае от помощ за багажа си.

— За багажа ли? Да не би да си тръгва?

Догър кимна неангажирано.

— Леле! — възкликнах аз. Това беше тайна молитва чието значение знаехме само Бог и аз.

Леля Фелисити вече беше слязла до средата на западното стълбище, облечена с платнен костюм, сякаш заминаваше за Африка, а не за пущинаците на Хампстед. Таксито на Кларънс Мънди чакаше пред вратата, а Догър помагаше на Бърт да натовари багажа на леля Фелисити в колата.