Алън Брадли - Номерът с въжето

Там, както кукла в кутия, лежеше Рупърт. Докато беше жив, характерът му го правеше да изглежда много по-едър, та бях забравила колко дребен всъщност беше.

Уплаших ли се до смърт? Страхувам се, че не. От деня, в който открих труп в зеленчуковата градина в Бъкшоу, смъртта беше започнала да ме очарова, особено химичните процеси при разложението.

Всъщност вече бях започнала да си водя записки за основополагащ труд, който щях да озаглавя „Де Лус относно разложението“ — щях да опиша стъпка по стъпка процеса на разграждане на мъртвото човешко тяло.

Колко вълнуващо беше да размишлявам върху факта, че за няколко минути след смъртта органите в тялото, поради липса на кислород, започват да се самоизяждат! Нивото на амоняк се покачва и с помощта на бактериите се отделят метан (по-известен като блатен газ), както и водороден сулфид, въглероден диоксид и меркаптан — интересен алкохол на сярата, в чиято структура сярата заема мястото на кислорода, на което се дължи отвратителната му воня.

Стори ми се любопитно, че на нас, хората, са ни трябвали милиони години, за да излезем от блатата и въпреки това само няколко минути след смъртта си вече се плъзгаме обратно в тях.

Тренираният ми нос ми подсказа, че господин Соубел е използвал балсамираща течност на основата на формалин върху Рупърт (най-вероятно двупроцентов разтвор на формалдехид с лек дъх на още нещо: хлороформ, доколкото надушвах) и по леко зеленикавия оттенък на върха на носа на мъртвия познах, че погребалният агент е спестил от съставките. Надявах се, че на официалното поклонение, което щеше да се излъчи по Би Би Си, ковчегът щеше да е затворен.

„Побързай!“, помислих си аз. Господин Соубел можеше да се върне всеки момент.

Бледите ръце на Рупърт бяха скръстени на корема като отгоре лежеше дясната длан. Хванах го за пръстите (все едно вадех наденички от хладилника) и ги вдигнах нагоре.

За мое удивление се вдигна и лявата длан и тогава видях, че китките му са зашити заедно. Извих студените ръце, наведох се да разгледам отдолу и забелязах онова, което търсех: черна ивица от основата на левия палец до върха на палеца и показалеца.

Въпреки труда на господин Соубел, Рупърт още намирисваше на опърлено. А за това нямаше съмнение: изгорялото място на лявата му длан имаше точната ширина на лоста, с който се задвижваше Галигант.

Изскърца дъска.

Тъкмо когато затварях ковчега, вратата се отвори и в стаята влезе господин Соубел. Не го чух, че се прибира.

Тъй като още бях приклекнала, успях бавно да се изправя.

— Амин — рекох и се прекръстих тържествено.

— Какво, за Бога…? — възкликна господин Соубел.

— А, здравейте, господин Соубел — казах аз с почтително тих тон. — Отбих се да отдам последна почит. Тук нямаше никого, но реших, че е уместно да кажа кратка молитва. Господин Порсън нямаше приятели в Бишъпс Лейси — добавих, извадих носна кърпичка от джоба си и избърсах една въображаема сълза. — Реших, че е много тъжно и не исках да засегна някого… съжалявам, ако…

— Хайде, успокой се — прекъсна ме господин Соубел. — Смъртта спохожда всички ни, и стари, и млади…

Заплашваше ли ме или въображението ми бе прегряло?

— И макар да я очакваме — продължи той, — тя винаги ни сварва неподготвени.

Смъртта определено беше изненадала Рупърт… но да не би този човек да се шегуваше?

Явно не, защото издълженото му лице запази сериозното си професионално изражение.

— А сега би ли ме извинила? — попита господин Соубел. — Трябва да го приготвя за последния му път.

Последен път ли? Откъде измисляха тези глупости? Нима издаваха наръчник за гробари?

Усмихнах му се като десетгодишна и се престорих, че си тръгвам смутено.

Камбанката над вратата в чайната „Свети Николай“ издрънча весело, когато влязох. Заведението, до което се изкачваха доста стълби, беше собственост не на кого да е, а на госпожица Лавиния и госпожица Аурелия, сестрите Падок: същите две вкаменелости, които изпълниха музикалната прелюдия преди зрелищната кончина на Рупърт.

Госпожица Лавиния в един ъгъл в дъното на стаята вкопчена в смъртоносна схватка с голям сребърен самовар. Въпреки простата си задача да кипва вода, този уред като от рисунка на Хийт Робинсън приличаше на закръглена сепия с тръбички, клапани и измервател ни устройства, от които пръскаше гореща вода, докато уредът клокочеше и съскаше като дракон, приклещен в ъгъла.

— Съжалявам, но няма чай — каза тя през рамо.

Още не беше видяла кой е влязъл в чайната.