Алън Брадли - Номерът с въжето

— Добре — казах настойчиво. — След като не си била ти, кой го е убил?

Очите ми вече бяха привикнали към сумрака в гаража и видях как очите на Ния се разшириха като две еднакви ярки луни.

Последва дълго, доста неприятно мълчание.

— Щом не си била ти — продължих най-накрая, — тогава защо се криеш тук?

— Не се крия! Трябваше да се махна. Казах ти вече. Полицията, семейство Малит…

— Разбирам те напълно за семейство Малит. Предпочитам да прекарам цяла сутрин на зъболекарския стол, пред това да слушам един час бръщолевенето на госпожа Малит.

— Не бива да говориш така. И двамата са много мили хора, особено Алф. Той е добър стар джентълмен, напомня ми за дядо. Но исках да остана сама, за да си събера мислите. Нямаш представа какво означава всичко да е объркано.

— Напротив, имам. Повече отколкото предполагаш. И аз идвам често тук, когато искам да остана сама.

— Явно съм го усетила. Веднага си помислих за Бъкшоу. Никой не би ме потърсил тук. Всъщност доста лесно открих имението.

— По-добре се върни, преди да забележат, че те няма — казах аз. — Инспекторът не беше в църквата, когато минах оттам. Сигурно снощи са стояли до късно. Тъй като вече са те разпитали, няма нищо странно в това, че си решила да се разходиш сред природата.

— Да… — поколеба се Ния.

— Пък и — добавих с обичайния си ведър тон, — само аз знам, че си тук.

Ния бръкна в страничния джоб на вратата на ролс-ройса, извади нещо и го разопакова от шумолящата амбалажна хартия. Отвори го в скута си и аз видях фините разрези в хартията.

— Никой не знае — каза тя и ми подаде сандвич с краставица — … освен теб и още един човек. Заповядай, сигурно си прегладняла.

— Хайде! Хайде! — изръмжа Догър с ръце, разтреперани като есенни листа.

Той не видя, че стоя на вратата на оранжерията.

Непохватно се опитваше да наточи едно от остриетата на джобното си ножче, отворено под почти прав ъгъл. Ножът се подхлъзваше тук и там и стържеше отвратително по черната повърхност на бруса.

Горкият Догър. Пристъпите го спохождаха без предупреждение и почти всичко можеше да ги отключи: някоя дума, миризма или далечна мелодия. Той бе оставен на милостта на горчивите спомени.

Тръгнах бавно назад, докато не стигнах до градинската стена. После започнах да си подсвирквам тихо, като постепенно засилвах звука. Щеше да изглежда, че тъкмо идвам от поляната и отивам към зеленчуковата градина. На половината път до оранжерията запях: лагерна песничка, която научих, преди да ме изключат от момичешката скаутска организация:

Влязох с изправени рамене в оранжерията.

— Добрутро, друже — поздравих със сърдечна австралийска усмивка.

— Макоркуедейл? Ти ли си? — провикна се Догър с тъничко гласче, сякаш вятърът подръпваше струните на стара арфа. — Бенет с теб ли е? Върнахте ли се?

Беше килнал глава на една страна, заслушан, с ръка, вдигната да засенчи поглед, а очите му се взираха сляпо в силното слънце, нахлуващо през стъклата на оранжерията.

Имах чувството, че съм нахълтала в светилище и по врата ми полазиха тръпки.

— Аз съм, Догър… Флавия — казах плахо.

Той сбърчи вежди озадачено.

— Флавия ли?

Името ми излезе от гърлото му като шепот от изоставен кладенец.

Виждах, че вече се бори с пристъпа, светлината в очите му бавно си проправяше път към повърхността, като златна рибка в декоративно езерце.

— Госпожице Флавия?

— Извинявай — казах аз и взех ножа от треперещите му ръце. — Счупила ли съм го? Вчера го взех, за да срежа един канап и може да съм изтъпила острието. Ще ти купя нов.

Това си беше чиста измислица — не бях докосвала ножа, — но се бях научила, че при определени обстоятелства дребната лъжа не само е допустима, но може да бъде и изключително почтена постъпка. Взех ножа от ръцете му, отворих го докрай и започнах да го поглаждам в плавни кръгове по бруса.

— Не, всичко му е наред — казах аз. — Пфу! Щеше да е много неприятно, ако съм нащърбила най-хубавия ти нож, нали?

Затворих ножчето и му го върнах. Догър го взе с вече много по-спокойни пръсти.

Обърнах една празна кофа и седнах на нея да си помълчим.

— Много мило от твоя страна да нахраниш Ния — рекох след известно време.

— Тя има нужда от приятели — отвърна Догър. — Тя е…

— Бременна — довърших мисълта му.