Алън Брадли - Номерът с въжето

— Уважението е взаимно, уверявам те. Да, бях съдебен заседател. Защо питаш?

— Ами, честно казано, със сестра ми Офелия спорехме по този въпрос. Тя каза, че в началото мислели, че Робин е убит. Аз не бях съгласна. Загинал е при злополука, нали?

— Не знам дали имам право да обсъждам този въпрос, скъпа — рече госпожица Кул. — Но пък изминаха години, нали? Струва ми се, мога да ти кажа — като на приятелка, — че полицията наистина работеше по тази хипотеза. Но не намериха никакви доказателства. Момченцето отишло само в гората и се обесило. Нещастен случай. Такава беше и присъдата ни — смърт при злополука.

— Но откъде сте знаели, че е отишъл сам в гората? Трябва да сте страшно умни, за да се досетите!

— Заради отпечатъците от стъпки, миличка! Заради отпечатъците. Край старата бесилка нямаше следи от други стъпки. Робин е бил сам в гората.

Погледът ми се плъзна към витрината на магазина. Пороят беше започнал да отслабва.

— Тогава беше ли валяло? — попитах аз, внезапно озарена от идея. — Беше ли валяло, преди да го намерят?

— Всъщност да. Валя като из ведро.

— А-ха — промърморих незаинтересовано. — Господин Мат Уилмът идва ли да си вземе пощата? Писмата му сигурно пристигат до поискване.

Веднага разбрах, че съм прекалила.

— Съжалявам, скъпа — каза госпожица Кул с едва доловимо изсумтяване. — Нямаме право да даваме подобна информация.

— Той е продуцент в Би Би Си — рекох и си придадох вид на негова почитателка. — Всъщност е доста известен. Отговаря — или поне отговаряше — за телевизионното предаване на горкия господин Порсън „Вълшебното кралство“. Надявах се да си взема автограф от него.

— Ако дойде, ще му кажа, че си питала за него — омекна малко госпожица Кул. — Струва ми се обаче, че още не съм имала честта да се запозная с въпросния господин.

— О, благодаря ви, госпожице Кул — избърборих аз.

— Много искам да добавя автографите на няколко души от Би Би Си към колекцията си.

Понякога се ненавиждах. Но това не продължаваше дълго.

— Дъждът спря — казах. — Трябва да тръгвам. Дрехите ми сигурно са изсъхнали достатъчно, за да стигна до нас, а и не искам татко да се тревожи. Толкова главоболия си има напоследък.

Много добре знаех, че всички в Бишъпс Лейси са запознати с финансовите му неуредици. Плащаните със закъснение сметки в едно село са като сигнална ракета в нощта. Мълвата се разнася веднага.

— Какво съобразително дете си ти, Флавия. Вземи си още една медена пръчица.

Няколко минути по-късно вече бях облечена и стоях на вратата. Навън слънцето бе изгряло, а на небето се беше появила съвършена дъга.

— Благодаря ви за приятния разговор, госпожице Кул, както и за медените пръчици. Следващия път аз ще почерпя, настоявам.

— Лек път към дома, скъпа. Внимавай с локвите. И не казвай на никого за марките. Не ни позволяват да оставяме дефектните в обращение.

Намигнах й заговорнически и заключих пръсти.

Тя не ми отговори на въпроса дали Робин е обичал медени пръчици, но пък това не беше особено важно, нали?

Изтръсках добре Гладис и от нея полетяха дъждовни капки, все едно се изтръскваше проскубано куче. Тъкмо се канех да завъртя педали към къщи, когато нещо на витрината на погребалното бюро привлече погледа ми: някакво лекичко движение.

Макар да си беше на това място още от времето на крал Джордж III, магазинът към погребалната агенция „Соубел и синове“ стоеше дискретно и дистанцирано на главната улица, сякаш чакаше дилижанса. Всъщност доста рядко някой влизаше или излизаше оттук.

Приближих се с небрежна походка, за да разгледам по-отблизо, като се престорих на крайно заинтригувана от некролозите с черни рамки, изложени зад дебелото стъкло. Макар да не познавах никого от покойниците (Денисън Чатфийлд, Артър Бронсън-Уилоус, Маргарет Беатрис Педъл), се взрях в имената им съсредоточено и мрачно кимнах на всеки от тях.

Като движех очи отляво надясно, сякаш четях дребните букви на некролозите, и въпреки това гледах съсредоточено към сумрачната вътрешност на магазина, успях да видя, че вътре някой говори и ръкомаха. Погледът ми бяха привлекли жълтата копринена риза и бледолилавото шалче: това беше Мат Уилмът!

Преди разумът да ме възпре, нахълтах вътре.

— Здравейте, господин Соубел — поздравих аз. — Надявам се да не ви прекъсвам. Отбих се само, за да ви кажа, че малкият ни химичен експеримент протече забележително добре.

Страхувам се, че малко изопачавах фактите. Истината беше, че го бях причакала в двора на „Свети Танкред“ една неделя след утринната служба, за да го помоля за професионалното му мнение — като експерт по консервантите — дали е възможно да се получи надеждна течност за балсамиране чрез събиране, накисване, кипване и дестилиране на формалдехид от огромен брой червени мравки (formica rufa).