Алън Брадли - Номерът с въжето

Както си стоях на пръсти, единият ми крак се подхлъзна и за малко да влетя с главата напред през прозореца. Вкопчих се в перваза, за да се задържа, нещо под пръстите ми изхрущя и по земята се посипа водопад от мънички зрънца.

„Изгнило дърво“, помислих си аз. „Но я чакай! Чакай малко — изгнилото дърво не е сиво. Това е изгнил маджун!“

Скочих на земята и след няколко секунди се върнах при прозореца с гаечен ключ в ръка от комплекта с инструменти на Гладис. Побутнах ъглите на стъклото и твърдите ивички маджун се счупиха с изненадваща лекота. Всичко стана прекалено лесно.

След като излющих маджуна около целия прозорец, прилепих силно уста в стъклото и всмуках с всички сили, за да създам вакуум. После дръпнах бавно глава назад.

Успях! Прозорецът се освободи от рамката и се наведе към мен, а аз хванах стъклото за грубите му ръбове и го свалих внимателно на земята. За изненадващо кратко време се промуших през рамката и скочих на пода в гаража.

Въпреки че счупените стъкла от неотдавнашната операция по спасяването ми бяха пометени, от това място още ме побиваха тръпки. Не си губих времето, а веднага намерих броевете от „Хрониките на Хинли“ от втората половина на 1945 година.

Макар точната дата на смъртта на Робин да не бе гравирана върху камъка, историята на Сали сочеше, че е умрял някъде около събирането на реколтата през онази година. „Хрониките на Хинли“ излизаше — и продължава да излиза — всяка седмица в петък. Следователно имаше само двайсетина броя, които обхващаха периода от юни до края на годината. Знаех обаче, че е по-вероятно да намеря историята в някой по-ранен брой. Така се и оказа: петък, 7 септември, 1945 година.

„Днес в общинската зала в Бишъпс Лейси ще се проведе съдебно заседание във връзка със смъртта на Робин Ингълби, петгодишен, чието тяло бе намерено в понеделник в Гибът Уд, близо до селото. Инспектор Джозая Гъли от полицейския участък в Хинли засега отказва коментари, но приканва всички граждани, които имат някаква информация за смъртта на детето, да се свържат незабавно с полицията в Хинли на номер 5272.“

Точно под този текст имаше поместена бележка:

„Клиентите се уведомяват, че пощенската служба и сладкарницата на главната улица в Бишъпс Лейси днес (петък, 7 септември) ще затворят по пладне. И двата обекта ще бъдат отворени както обикновено в събота сутринта. Благодарим ви, че пазарувате при нас.

Госпожица Кул беше пощальон и доставчик на бонбони за селото и се сещах само за една причина, поради която би затворила в петък. Насочих се нетърпеливо към следващата седмица: към броя от 14 септември.

„Миналия петък се проведе съдебно заседание заради смъртта на Робин Ингълби, петгодишен, от фермата Кълвърхаус край Бишъпс Лейси. В 15,15 часа, след четирийсет минутни дебати, следователят постанови, че смъртта е настъпила вследствие от злополука и поднася съболезнования на опечалените родители.“

И само толкова. Очевидно селото е искало да спести на родителите на Робин мъката да прочетат ужасяващи подробности във вестника.

След като набързо прегледах останалите вестници, не намерих нищо повече от кратко съобщение за погребението, на което ковчега носели Гордън Ингълби, Бартрам Тенисън (дядото на Робин, дошъл от Лондон), Дитер Шранц и Кларънс Мънди, собственикът на таксиметровия автомобил. Името на Рупърт не се споменаваше.

Върнах вестниците на поставките им и почти невредима, само с одраскано коляно се промъкнах обратно през прозореца.

Проклятие! Започваше да вали. Един черен облак бе закрил слънцето и въздухът изведнъж беше станал студен.

Притичах през тревясалата река, където едри капки вече падаха във водата и образуваха съвършени малки кратери. Пропълзях надолу по наклона и с голи ръце гребнах шепа лепкава глина от брега.

После пак се върнах при гаража и оставих глината на перваза. Като внимавах да не изцапам дрехите си, започнах да късам парченца от нея и да ги търкалям между дланите си, докато не направих голямо семейство от дълги меки сиви змии. След това отново се качих на ръждясалия мотор, хванах стъклото и го върнах внимателно на мястото му. С показалеца си като импровизирано ножче за глина притиснах лентите по всички ръбове на стъклото, докато то не се запечата, поне на пръв поглед, добре. Нямаше как да знам колко време ще издържи така. Ако дъждът не отмиеше глината, сигурно щеше да кара вечно. Не че щеше да се наложи, но реших, че при първа възможност ще сменя глината, като задигна малко истински маджун и нормален нож от Бъкшоу, където Догър уплътняваше с него раздрънканите черчевета на разнебитената оранжерия.