Алън Брадли - Номерът с въжето

„Лудият убиец на маджун е направил нов удар!“, щяха да шепнат из селото.

Изтичах набързо до реката, за да отмия спечената глина от ръцете си и добих почти приличен вид, ако не броим, че бях вир-вода.

Взех Гладис от тревата и закрачих безгрижно по Кау Лейн към главната улица толкова хладнокръвно, в устата ми нямаше да се разтопи и масло.

Сладкарницата на госпожица Кул, в която се помещаваше и пощенската станция на селото, беше тясна реликва от XVIII в., обградена от чайната и погребалната агенция от изток и от рибния магазин на запад. Наплютите й от мухи витрини бяха подредени с нарядко разположени избелели кутии с шоколадови бонбони, на чиито капаци имаше изобразени закръглени дами с раирани чорапи и пера, които се усмихваха безочливо почти седнали върху тромави велосипеди с три колела.

Именно оттам Нед бе купил бонбоните, които оставил на прага. Сигурна бях, защото ето там, отдясно, имаше тъмен правоъгълник на мястото, на което е сто яла кутията още от времето, когато тук по главната улица са препускали карети, теглени от коне.

За миг се зачудих дали Фели вече е изпробвала творението ми, но веднага пропъдих тази мисъл. Тези удоволствия трябваше да почакат.

Камбанката над вратата оповести присъствието ми с дрънчене, а госпожица Кул вдигна очи от пощенското гише.

— Флавия, скъпа! Каква приятна изненада! Цялата си мокра! Тъкмо за теб си мислех преди по-малко от десет минути, и ето те на. Всъщност си мислех за баща ти, но нали е същото? Тук имам марки, които може да го заинтересуват: четири с Джордж с допълнителна перфорация през лицето. Странна работа, нали? Доста зловещо изглеждат. Госпожица Рейнолдс от Глиб Хаус ги кули миналия петък и ги върна в събота. „Твърде много дупки имат!, заяви тя. Няма да позволя писмата ми до Хана — (това е племенницата й в Шропшир, скъпа) — да бъдат иззети, защото са в нарушение на закона за пощенските пратки.“

Тя ми подаде едно хартиено калъфче.

— Благодаря, госпожице Кул — казах аз. — Сигурна съм, че татко ще поиска да добави тези марки в колекцията си и съм убедена, че би желал да ви благодаря от негово име за услужливостта ви.

— Какво добро момиче си ти, Флавия — отвърна госпожица Кул и се изчерви. — Баща ти сигурно много се гордее с теб.

— Да. Много.

Тази мисъл всъщност никога не ми е минавала през ум.

— Не бива да стоиш с тези мокри дрехи, скъпа. Отиди отзад в стаичката ми и ги свали. Ще ги закача в кухнята да изсъхнат. На леглото ми има одеяло — загърни се с него и после ще си побъбрим хубавичко.

Пет минути по-късно двете седяхме в задната част на магазина — аз като загърнат с одеяло индианец, а госпожица Кул — с малките си очилца приличаше досущ на търговски посредник.

Тя вече беше в магазина на път за висок буркан с медени пръчици.

— Колко ще искаш днес, скъпа?

— Не, благодаря, госпожице Кул. Сутринта бързах доста и излязох без портмонето си.

— Вземи си една — подаде ми буркана те. — И аз ще си взема. Медените пръчици трябва да се споделях с приятели, не си ли съгласна?

По този въпрос грешеше ужасно. Медените пръчици трябваше да се нагъват насаме и за предпочитане в заключена стая, но не се осмелих да го кажа на глас. Бях твърде заета с поставянето на капана.

Няколко минути седяхме мълчаливо и смучехме пръчиците. През прозореца на магазина се просмукваше сива, водниста светлина, която осветяваше редовете стъклени буркани с бонбони и им придаваше блед и нездрав вид. „Сигурно приличаме на двама алхимици, които кроят следващата си атака върху стихиите“, помислих си аз.

— Госпожице Кул, Робин Ингълби обичаше ли медени пръчици?

— Какъв странен въпрос! Откъде се сети за това?

— Хм, ами не знам — отвърнах безгрижно и прокарах пръст по ръба на един стъклен шкаф с витрина.

— Сигурно защото видях лицето на горкичкия Робин в кукления театър в енорийската зала. Беше голям шок. Не преставам да мисля за него.

Това си беше истина.

— О, горкичката! Сигурна съм, че с всички ни е така, макар никой да не го споменава. Беше почти… как беше думата? Богохулно. А и онзи беден човек! Каква трагедия. След случилото се не можах да мигна. Но пък май всички доста се уплашихме, нали?

— Вие сте били сред съдебните заседатели при разследването на смъртта на Робин, нали?

Ставах доста добра в тези работи. Госпожица Кул веднага остана без дъх.

— Защо… защо… ами да, всъщност бях. Но откъде, За Бога, знаеш това?

— Сигурно татко го е споменал. Той много ви уважава, госпожице Кул. Но съм убедена, че вие го знаете.