Алън Брадли - Номерът с въжето

Понякога идвах тук да размишлявам. Качвах се в този дворец на колела, с успокояващата му вътрешност, сядах на кремавата кожа и си представях, че съм Хариет, която след миг ще превключи скоростите и ще отпътува към един по-добър живот.

Хванах дръжката на вратата и я натиснах тихо. Ако Догър беше някъде наблизо, щеше да чуе и най-слабия шум и щеше да изтича веднага, за да провери кой влиза с взлом в гаража. „Бог да благослови добрия кораб ролс-ройс и всички на борда му“, помислих си, докато елката врата се отвори напълно безшумно и аз се настаних на седалката зад волана.

Вдишах уханието на плюшена тапицерия, както някога сигурно е правила и Хариет, и се приготвих да се свия на кълбо. С малко късмет сред почти пълния мрак щях да заспя след по-малко от минута. По-късно щях да имам предостатъчно време да помисля за убийството.

Протегнах се доволно и пръстите ми докоснаха нещо: кожата на човешки крак, доколкото усетих от допира. Преди да успея да изкрещя, някой запуши устата ми с длан.

— Не мърдай! — изсъска глас в ухото ми.

Очите ми се стрелкаха като на кон в кланица. Дори на слабата светлина виждах лицето на човека, който ме задушаваше.

Ния.

Първата ми реакция беше да захапя пръстите й: имам фобия от физическото задържане, а понякога рефлексите ми са по-бързи от разума.

— Тихо! — прошепна тя и ме разтърси леко. — Трябва да ми помогнеш.

По дяволите! Каза женската парола — изрече вълшебните думи, които датираха още от времето на договорка, сключена в някое праисторическо блато. Бях в ръцете й. Веднага се отпуснах и кимнах. Ния дръпна ръката си от устата ми.

— Полицията търси ли ме?

— Ами… мисля, че не. Не знам. Те не ми се доверяват особено.

Още бях малко замаяна.

— О, я стига, Флавия! Не ми се сърди. Трябва да знам. Търсят ли ме?

— Не съм виждала полицаите от събота вечери точно след като Рупърт… след като Рупърт беше…

Макар изобщо да не ми пречеше да произнеса думата, не успях да събера смелост да я кажа в очите на Ния.

— Беше убит — довърши тя и се отпусна назад. — И аз не съм ги виждала оттогава. Инспекторът не спря да ми задава въпроси. Беше ужасно.

— Убит ли? — изрекох думата така, сякаш тази мисъл не ми бе минала през ум. — Защо смяташ, че Рупърт е бил убит?

— Всички мислят така: полицаите, а сега и ти. Нали каза „след като Рупърт беше…“ Това подсказва нещо, нали. Убит… загинал, няма кой знае каква разлика. Със сигурност не се канеше да кажеш „след като Рупърт умря“ и не се преструвай, че греша. Не съм глупачка, Флавия, затова не се отнасяй с мен като с такава.

— Може да е било злополука — рекох, за да спечеля време, докато си подредя мислите.

— Полицаите щяха ли да разпитват зрителите почти цяла вечер, ако мислеха, че е станала злополука?

Имаше право.

— Още по-лошото е — продължи тя, — че си мислят, че аз съм виновна.

— Разбирам защо.

— Моля? На чия страна си? Казах ти, че се нуждая от помощ, а ти изведнъж ме обвиняваш в убийство.

— Не те обвинявам в убийство, а само казвам как изглеждат нещата.

— Тоест?

Ния се ядосваше все повече с всяка изминала минута.

— Тоест — поех си дълбоко въздух — ти се криеш, Рупърт те е биел, имало е друга жена и си бременна.

Не се чувствах в свои води по тази тема, но бях твърдо решена да плувам като куче, хвърлено от кей. Въпреки това думите ми оказаха забележително въздействие върху Ния. За миг си помислих, че ще ме зашлеви.

— Толкова ли е очевидно? — попита тя, а устната й потрепери.

— За мен е очевидно. Не знам за другите.

— А ти мислиш ли, че аз съм убила Рупърт?

— Не знам. Мисля, че не си способна да извършиш подобно нещо, но пък не съм Спилсбъри 14 14 Бърнард Спилсбъри (1877–1947) — английски патолог, участвал в разходването на редица убийства. — Бел.прев. .

Макар сър Бърнард да беше ненадминат в разкриването на убийства, включително на двамата велики отровители доктор Крипън и майор Армстронг, странно защо, той бе отнел собствения си живот, като се задушил с газ в лабораторията си. И въпреки това, ако Спилсбъри беше още жив, той пръв щеше да отбележи, че Ния е разполагала със средствата, мотива и възможността.

— Престани да дрънкаш врели-некипели — сопна се тя. — Наистина ли мислиш, че аз съм убила Рупърт?

— А направи ли го? — сопнах се в отговор.

— Не мога да ти отговоря на този въпрос. Не бива да ме питаш.

Подобни женски увъртания ми бяха до болка познати: единайсет години под един покрив с Фели и Дафи ме бяха имунизирали срещу подобни заобикалки и увъртания.