Алън Брадли - Номерът с въжето

Той бе потрил дългата си брадичка, беше се почесал по главата и се бе взирал известно време нагоре към короните на тисовете, преди да отвърне, че всъщност не се е замислял по този въпрос.

— Ще трябва да проверя, госпожице Флавия — бе отвърнал после.

Знаех обаче, че никога няма да го стори и се оказах права. Старите професионалисти са крайно мълчаливи що се отнася до триковете на занаята.

Сега господин Соубел стоеше в сенките до врата от тъмно дърво, водеща до несъмнено зловеща задна стаичка, за която бих дала цяла гвинея, да видя.

— Флавия — кимна той, както ми се стори малко предпазливо. — Опасявам се, че ще трябва да ни извиниш. Тъкмо обсъждаме…

— Я виж ти — прекъсна го Мат Уилмът. — Това е младото протеже на Рупърт, което изниква навсякъде, госпожица…

— Де Лус — добавих аз.

— Да, разбира се, Де Лус. — Той се усмихна снизходително, сякаш вече знаеше името ми и само ме дразнеше.

Трябва да призная, че също като Рупърт, този човек имаше прекрасен сценичен глас: от устата му излизаше плътен, сладкодумен поток от думи, сякаш вместо ларинкс притежаваше тръба от орган. Навярно Би Би Си развъждаха тези хора в специална ферма.

— Като едно от протежетата на Рупърт, така да се каже — продължи Мат, — сигурно ще те утеши новината, че Леля — както ние служителите наричаме Би Би Си — подготвя погребение, каквото заслужава една от най-големите й звезди. Разбира се, няма да е в Уестминстърското абатство, но ще е следващият най-добър вариант. След като господин Соубел изпрати… хм… останките в Лондон, хората ще могат да отдадат последна почит: ковчегът ще бъде изложен за поклонение, ще изпращат цветя, червендалеста майка на десет деца ще коленичи до ковчега, заобиколена от разплаканите си наследници, и всичко това ще се заснема с камери. Лично генералният директор предложи като трогателен жест да сложим катерицата Сноди до ковчега върху празна ръкавица.

— Рупърт още ли е тук? — посочих към задната стая.

— Той е в добри ръце — кимна Мат Уилмът, а господин Соубел се поклони скромно със самодоволна усмивка.

През живота си никога не съм желала нещо по-силно от това, в този момент да попитам дали мога да зърна трупа, но сега иначе съобразителният ми мозък ме подведе. Не успях да измисля нито една основателна причина, поради която да огледам останките на Рупърт както ги бе нарекъл Мат Уилмът, — нито пък някоя не толкова основателна.

— Как приема всичко това Ния? — попитах, като се целех на сляпо.

Мат се намръщи.

— Ния ли? Тя е изчезнала нанякъде — отвърна той.

— Изглежда, никой не знае къде е.

— Може да си е наела стая в „Тринайсетте патока“ — предположих аз. — Сигурно е искала да се изкъпе.

Надявах се, че Мат ще налапа въдицата, и така и стана.

— Не е в „Тринайсетте патока“. Аз самият се настаних там, когато пристигнах.

Така значи! Както и подозирах, Мат Уилмът наистина е бил съвсем близо до „Свети Танкред“ преди, по време и след убийството на Рупърт.

— Извинявайте, че ви обезпокоих — казах аз.

Те бяха подновили разговора си още преди да изляза през вратата.

Както се случва често през лятото, небето бързо се изясни. Тъмните облаци бяха отплавали на изток, а птичките чуруликаха бодро. Макар все още да беше доста рано и въпреки свежия въздух и топлото слънце, започнах да се прозявам като котка, докато въртях педали по улиците към Бъкшоу. Вероятно ми се спеше, защото станах още по тъмно или пък защото предишната вечер си легнах много късно.

Във всеки случай изведнъж се почувствах напълно изтощена. Дафи отбеляза веднъж, че Самюъл Пийпс, летописецът, непрекъснато подремвал, а татко често изтъкваше мощната възстановителна сила на кратката дрямка. Този път разбрах какво имат предвид.

Но как да вляза в къщата, без да ме видят? Госпожа Малит бранеше кухнята като статуетка на куче пазач пред гробницата на китайски император, а ако минех през главния вход, можеше да се натъкна на леля Фелисити, която да ми възложи някоя неприятна задача до края на деня.

Гаражът беше единственото място, където можеше да влезеш или излезеш лесно, без да те безпокоят.

Паркирах Гладис зад един от големите кестени, обрамчващи алеята, и заобиколих крадешком къщата отстрани.

Вратата в далечния край на гаража водеше до някогашно малко заграждение за коне. Промъкнах се покрай оградата, вдигнах резето от ковано желязо и се промъкнах безшумно вътре.

Макар зрението ми да бе замъглено от светлината навън, различих тъмния силует на ролс-ройса „Фантом II“ на Хариет, чийто никелиран радиатор сияеше приглушено в мрака. През малките прашни прозорци се просмукваше съвсем слаба разсеяна светлина и знаех, че трябва да внимавам къде стъпвам.