Алън Брадли - Номерът с въжето

— Мисля, че това се случи, преди той да стане инспектор — отвърна Сали. — Ако паметта не ме лъже, разследването ръководеше инспектор Гъли.

А-ха! Значи той е решил да си мълчат за Мег. Въпреки липсата на бдителност този човек явно имаше поне малко сърце.

— И какви бяха заключенията? — попитах аз. — От разпитите.

Знаех, че по-късно мога да проверя това в архива с вестници в библиотеката, но засега исках Сали да ми разкаже със свои думи.

— Следователят рече на съдебните заседатели, че трябва да изберат една от три възможности: смърт чрез убийство, смърт при злополука или неустановени обстоятелства.

— И?

— Избраха „смърт при злополука“, въпреки че много трудно се споразумяха.

Изведнъж забелязах, че мъглата се вдига, и Сали го забеляза. Макар лека мъгла още да обгръщаше дърветата в гората горе, реката и целият склон на Джубили фийлд, който приличаше на ръчно оцветена фотография от птичи поглед, се ширнаха пред нас под слабата слънчева светлина.

Ако някой погледнеше от фермата, лесно щеше да ни забележи.

Без да каже и думичка повече, Сали се качи в трактора и врътна ключа. Двигателят заработи веднага, изрева за миг, а после се успокои и забръмча равномерно.

— Много се разприказвах. Не знам какво ме прихвана. Моля те, спазвай обещанието си, Флавия. Разчитам на теб.

Очите ни се срещнаха и в нейните забелязах молба.

— Може много да загазя — добави тя.

Кимнах, но на практика не казах „да“. С малко късмет можех да вмъкна един последен въпрос.

— Според теб какво е станало с Робин и Рупърт?

Сали отметна глава, стисна устни, превключи скоростния лост и подкара през полето, като парченца черна кал излитаха изпод гумите на трактора, преди да паднат обратно на земята като застреляни птици.

Извадих Гладис иззад храста, където я бях оставила, взех сандвичите с краставица от багажника и седнах на едно обрасло с трева възвишение, за да хапна и да помисля за мъртвите.

Измъкнах тетрадката си от джоба и отворих на рисунката на Мег: Робин, увиснал на изгнилите греди на старата бесилка. Изражението на лицето му беше като на спокойно спящо дете, а в ъгълчето на устните му пърхаше усмивчица.

Нещо в съзнанието ми изщрака и разбрах, че не мога да отлагам повече: трябваше да отида до селската библиотека… или поне до стария гараж — пристройката, в която се съхраняваха старите броеве на вестниците.

Гаражът, който отдавна не се използваше по предназначение за ремонт на автомобили, стоеше, обрасъл с бурени, на Кау Лейн — къса и доста занемарена пътека, водеща от главната улица на Бишъпс Лейси до реката. Внезапно си припомних как неотдавна бях пленена в този плесенясващ мавзолей и ме побиха тръпки.

Част от мен (по-тихото ми гласче) казваше: „Откажи се. Не се бъркай, където не ти е работа. Прибери се у дома при семейството си“. Но друга част от мен беше по-настойчива: „Библиотеката отваря чак в четвъртък. Никой няма да те види“.

— А как ще отключа? — попитах на глас. — Бараката е заключена.

„А откога една заключена врата те спира?“, отвърна гласът.

До гаража, както вече споменах, се стигаше лесно от брега на реката. Отново прегазих през водата по каменните стъпала зад църквата (там все още нямаше и следа от полицейски коли) и без особен риск някой да ме види, стигнах до Кау Лейн.

Наоколо нямаше никого, докато се опитвах да вървя небрежно по пътеката към входа.

Разтърсих вратата, но както и очаквах, тя беше заключена. Нова брава — този път със секретна ключалка — бе поставена наскоро, а на прозореца имаше табела с изписан на ръка надпис: Забранено влизането, ако не ви придружава библиотекарката. Реших, че и ключалката, и надписът са поставени заради неотдавнашните ми приключения.

Въпреки че Догър ми бе дал няколко урока в изкуството на отваряне на ключалки, сложната конструкция на секретната ключалка налагаше използването на инструменти, каквито нямах у себе си.

Пантите на вратата се намираха от вътрешната страна и нямаше как да извадя болтовете от тях. Дори това да беше възможно, щеше да е много глупаво от моя страна да опитам подобно нещо пред погледа на всеки, който минеше по главната улица.

Заобиколих отзад. Във високата трева, точно под един прозорец, лежеше огромно парче ръждясал метал, който може би е видял по-добри дни като мотор в някой „Даймлер“. Качих се върху него и надникнах през мръсното стъкло.

Вестниците стояха натрупани на дървените си лавици сигурно от милиони години, а вътрешността на гаража беше почистена от отломките, останали след последното ми посещение.