Алън Брадли - Номерът с въжето

— Да — отвърнах, ритнах безгрижно купчинка пръст и се загледах в далечината, сякаш въпросът изобщо не ме интересува. Приятелка или не, щом искаше да клюкарстваме, трябваше да ми даде нещо в замяна.

— Видях те на кукления театър в църквата в събота вечерта. Колко жалко за господин Порсън, нали?

— Да, ужасна работа — рече Сали.

— Ти познаваше ли го?

Може би въпросът ми не беше справедлив, а и го изстрелях без предупреждение: като гръм от ясно небе.

Изражението й веднага стана предпазливо и тя се колеба прекалено дълго, преди да отговори.

— Ами… виждала съм го. — Очевидно бе, че лъже.

— Сигурно по телевизията, нали? — попитах аз, май прекалено невинно. — „Вълшебното кралство“? Катерицата Сноди?

Веднага щом изрекох думите, осъзнах, че съм прекалила.

— Добре, какво искаш? — попита Сали. — Хайде, изплюй камъчето.

Тя постави ръце на хълбоците си и ме прикова с поглед.

— Не знам за какво говориш.

— О, я стига! Не ми излизай с тези номера. Всички на шейсет километра околовръст знаят, че Флавия де Лус не се разхожда из гората само за да са румени бузките й.

Дали беше вярно? Шейсет километра? Отговорът и доста ме изненада: аз си мислех, че са поне сто.

— Гордън ще ти одере кожата, ако те хване в тази гора — посочи табелата Сали.

Придадох си възможно най-глуповат вид, но замълчах.

— Всъщност колко знаеш за тази история? — попита настойчиво тя и описа с ръка огромен полукръг, включващ и фермата. Напълно разбирах какво има предвид.

Поех си дълбоко въздух. Налагаше се да й се доверя.

— Знам, че Рупърт е идвал редовно тук, за да си взема канабис. Знам, че Гордън го отглежда на една поляна в Гибът Уд, недалеч от мястото, където намериха Робин обесен.

— И да не мислиш, че с Дитер някак си сме забъркани в тази работа?

— Не знам — отвърнах аз. — Надявам се да не сте.

— Аз също — рече Сали. — Аз също.

— Рупърт беше… женкар — започна бавно Сали, сякаш не гореше от желание да изрази мислите си с думи. — Но ти сигурно вече си го разбрала.

Кимнах, като внимавах да не я прекъсна. Докато наблюдавах инспектор Хюит, научих, че мълчанието най-добре подклажда разговора.

— От години наминаваше от време на време в Кълвърхаус… още отпреди войната. И Рупърт не беше единственият. Гордън си има цяла армия редовни клиенти като него. Снабдява ги с нещо, което облекчава болките им.

— Канабис — казах аз. Просто не се сдържах. — Ганджа… Индийски коноп.

Тя ме изгледа с присвити очи и продължи:

— Някои като Рупърт идваха заради прекаран детски паралич, полиомиелит, както му казват. Други… Бог знае те пък защо идваха. Гордън се смята за нещо като билкар, за човек, който облекчава страданието, когато лекарите са безпомощни или просто не искат да помогнат. Той е много дискретен по този въпрос, но няма как, нали? Струва ми се, че освен ти, никой друг в Бишъп Лейси не предполага, че пътниците, които от време на време се отбиват в Кълвърхаус, изобщо не са се изгубили по пътя… или пък че им продава селскостопански материали. Тук съм от осем години — продължи Сали. — И дори не си прави труда да ме питаш — не съм от пушачите на Гордън.

— Не ми е минавало през ум — подмазах се леко. Подейства.

— Израснах в добро семейство — продължи тя малко по-охотно. — Родителите ми бяха, както пишат в старите романи, „бедни, но честни“. Мама боледуваше непрекъснато, но не ни казваше какво й е. Дори баща ми не знаеше. Аз междувременно ходех на училище, за да получа някакво образование, а после избухна войната. Разбира се, исках да помогна на нашите със сметките за лечението, затова влязох в Женската селскостопанска армия. Звучи просто, нали? Така и беше — не можех да направя нищо повече. Бях просто едно момиче от Кент, което искаше да се бори срещу Адолф Хитлер и да види как майка му оздравява. Бях разквартирувана заедно с още четирийсет момичета в пансион на Селскостопанската армия на половината път от тук до Хинли и там за пръв път срещнах Рупърт. На този мъж жените му се лепяха като мухи на мед, не се заблуждавай. Всяко лято той бродеше из провинцията с малкия си куклен театър — разправяше, че така се връща при корените си — и винаги, когато го видех, той имаше нова асистентка. Всички те бяха доста засукани, ако ме разбираш.

Малко след като дойдох да работя в Кълвърхаус, Рупърт се появи, за да попълни запасите си от растението. Веднага разпознах куция младеж, който все ни затваряше в пансиона, в кръчмата, през почивните дни.