Алън Брадли - Номерът с въжето

Догър откъсна съвършен квадрат от амбалажната хартия и уви в нея сандвичите с краставица, като подпъхна краищата на хартията като чаршаф на болнично легло.

— Реших да ги приготвя тази вечер — каза той и ми подаде пакета, — защото знаех, че утре ще излизате рано.

Над нивите се стелеше пелена от мокра мъгла. Утринният въздух беше влажен и студен и аз дишах дълбоко в опит да се разсъня, при което ноздрите ми, а после и белите дробове, се изпълваха с наситения аромат на пръст и подгизнала трева.

Минах с колелото покрай двора на „Свети Танкред“ и видях, че воксъла на инспектор Хюит го няма; заключих, че са отнесли тялото на Рупърт. Не че щяха да го оставят проснат на куклената сцена от събота вечерта до понеделник сутринта, но това значеше, че трупът вече не е в енорийската зала с изцъклените очи, струйката слюнка, изсъхнала до сталактит…

Ако знаех, че трупът е вътре, щях да се изкуша да вляза и да го огледам пак.

Зад църквата си свалих обувките и чорапите и избутах Гладис през по-дълбоката вода край потопените под повърхността каменни стъпала. Дъждът от събота вечерта бе повишил нивото на реката, която се лееше през спиците и гумите и отмиваше прясно полепналата кал от обиколките ми из Бишъпс Лейси. Когато излязох на другия бряг, Гладис вече блестеше от чистота като пъстра карета.

Изплакнах крака, седнах на един камък и си обух обувките.

Тук, покрай реката, видимостта беше още по-слаба отколкото на пътя. Дървета и храсти сияеха като бледи сенки, докато карах по затревения бряг през сивата, кълбеста мъгла, която притъпяваше звуците и цветовете наоколо. Като изключим приглушеното ромолене на водата, наоколо всичко тънеше в тишина.

В края на Джубили Фийлд караваната на Рупърт стоеше самотна под върбите, а надписът в ярки цветове „Кукленият театър на Порсън“ изглеждаше напълно неуместно на фона на мястото и събитията от последните дни.

Положих внимателно Гладис във високата трева и се приближих на пръсти до караваната. Може Ния да се е върнала и в момента да спи вътре, а не исках да уплаша. Но по липсата на конденз по предното стъкло разбрах, че предчувствието ми е било правилно: никой не дишаше във вътрешността на студения остин.

Надникнах през прозорците, ала не забелязах нищо необичайно. Заобиколих до задната врата и натиснах дръжката. Вратата беше заключена.

Започнах да обикалям около караваната във все по-широки кръгове, за да търся следи от огън, но не намерих. Мястото, на което са лагерували, изглеждаше така, както го оставих в събота.

Стигнах до началото на пътя към фермата и се заковах на място пред въже, което препречваше пътя и на което висеше табела. Минах под въжето, за да я прочета.

„Полицейско разследване — влизането забранено — полицейски участък Хинли“

Инспектор Хюит и следователите му са идвали тук. Но когато са поставили табелата, очевидно не са се сетили, че някой може да дойде през пълноводната река. Въпреки обещанието си към инспектор Хюит, сержант Грейвс още не си бе научил урока, че хората често се промъкват през задната врата.

Много добре тогава. Тъй като тук така или иначе нямаше какво да гледам, преминах към следващата си цел. Макар да не виждах добре в мъглата, знаех, че Гибът Уд е разположен недалеч на върха на Гибът Хил. Сред дърветата сигурно беше влажно и кално, но бях готова да се обзаложа, че полицаите не са ме изпреварили там.

Мушнах Гладис под преградата и я забутах бавно по пътя, който бе твърде стръмен, за да го изкача на колело. На половината разстояние към върха я скрих зад един глогов храст и продължих нагоре, обгърната от всички страни от замъглени петънца син лен.

И тогава, изведнъж, тъмните дървета на гората изникнаха точно пред очите ми. Не разбрах кога съм се приближила толкова.

На едно дърво имаше закована раздрънкана дървена табела, върху която бе изписано с червено: Преминаването забра…

Другата част на табелата беше свалена с куршуми от бракониерите.

Както и очаквах, всичко в гората беше мокро. Потръпнах заради влажния студ, приготвих се и нагазих сред растенията. Преди да направя и десетина стъпки сред папратите, вече бях напълно подгизнала до коленете.

Нещо изпука сред храстите. Замръзнах на място, когато черен силует разпери безшумно криле на пътя ми: сигурно беше бухал, объркал ме в утринната мъгла с времето си за ловуване по здрач. Въпреки че ме стресна, присъствието на птицата ме успокои: това означаваше, че бях сама в гората.