Алън Брадли - Номерът с въжето

Поех си шумно въздух. Мег ме погледна тържествуващо в очакване на похвала.

— А сега нарисувай Дявола, Мег — прошепнах й аз.

Тя ме погледна право в очите, доволна от вниманието, което получаваше. В ъгълчето на устата й заигра лукава усмивка.

— Моля те, Мег… нарисувай Дявола.

Без да сваля очи от мен, тя облиза палеца и показалеца си и отгърна внимателно нова страница. Отново се захвана за работа и постепенно изпод пръстите й се появи Гибът Уд. Втората рисунка беше по-тъмна от първата, тъй като Мег разтриваше с пръст линиите от молива, за да изобрази сумрака на поляната. След това нарисува бесилката, този път видяна от малко по-различен ъгъл.

„Колко странно, помислих си аз, че не започна с Дявола, както биха се изкушили повечето хора“. Но чак след като остана доволна от пейзажа от дървета и храсти, Мег започна да скицира грубо силуета, който щеше да бъде централната фигура в творбата й.

В овала, който бе оставила празен на страницата, започна да се появява силует: първо ръцете и раменете, после коленете, краката, дланите и ходилата.

Фигурата носеше черно сако и стоеше на един крак в просеката, сякаш бе заснета посред бурен танц.

Панталоните му висяха на тирантите си от един нисък клон встрани.

Мег закри листа с лявата си ръка, докато изобразяваше лицето. След като приключи, тикна грубо тетрадката към мен, сякаш хартията бе мръсна.

Отне ми миг, преди да разпозная лицето: да разпозная, че фигурата на поляната — Дяволът — беше викарият, Денуин Ричардсън.

Викарият ли? Та това беше нелепо. Или пък не чак толкова?

Само преди няколко минути Мег ми каза, че Дяволът е мъртъв, а сега го нарисува с лицето на викария.

Какво ли ставаше в горката й размътена глава?

— Сигурна ли си, Мег? — попитах аз и потупах тетрадката. — Това ли е Дяволът?

— Шшт! — кимна тя и постави пръсти пред устните ми. — Някой идва.

Огледах поляната, която дори с моя остър слух ми се струваше напълно тиха. Когато се обърнах, тетрадката и моливът лежаха в краката ми, а Мег беше изчезнала сред дърветата. Знаех, че няма смисъл да я търся.

Постоях неподвижно няколко секунди, заслушана в очакване на нещо, макар да не бях сигурна какво точно.

Спомних си, че гората е един непрестанно променящ се свят. С всяка минута сенките се преместваха, а час по час растенията се обръщаха по посока на слънцето. Насекоми пробиваха тунели в пръстта и я събираха на купчинки — първо на по-малки, после на по-големи. От месец на месец листата порастваха и падаха, а от година на година — дърветата. Веднъж Дафи ми каза, че не можеш да влезеш два пъти в една и съща река, а същото важеше и за горите. Пет зими бяха минали откакто Робин Ингълби бе умрял тук, а сега вече не беше останало нищо за гледане.

Тръгнах бавно обратно покрай порутената бесилка и навлязох в гората. След няколко минути вече се намирах на открито в горната част на Джубили Фийлд.

На по-малко от двайсет метра, почти невидим сред мъглата, сред нивата стоеше сив трактор „Фъргюсън“, а човек със зелен гащеризон и гумени ботуши се бе навел над двигателя. Явно него беше чула Мег.

— Ехо! — извиках.

Когато влизаш в забранена зона, е най-добре да излетиш присъствието си. (Макар да го измислих току-що, това ми се струваше добро общо правило.)

Фигурата се изправи и се обърна, а аз видях, че е Сали Строу, момичето от селскостопанския корпус.

— Здравей — отвърна тя и избърса изцапаните си с масло ръце в един парцал. — Ти си Флавия де Лус, нали?

— Да — протегнах ръка аз. — А ти си Сали. Виждала съм те на пазара. Открай време се възхищавам на луничките и рижата ти коса.

За да са най-ефективни ласкателствата, трябва да се поднасят в суров вид.

Тя ме дари с широка искрена усмивка и ръкостискане, което едва не смаза пръстите ми.

— Наричай ме Сал. Най-близките ми приятели ми викат така.

Напомняше ми малко на актрисата Джойс Гренфел: с малко мъжка походка, но иначе несъмнено женствена.

— Тракторът се счупи — посочи Сали към машината. — Може да е бобината на запалването. Случва се понякога: прегрява и прекъсва веригата. Тогава не остава нищо друго, освен да изчакам проклетията да изстине.

Тъй като не разбирах от мотори, кимнах мъдро и си замълчах.

— Какво правиш тук?

— Разхождам се — отвърнах аз. — Понякога обичам да оставам сама. Мотая се и такива работи.

— Късметлийка си. Аз никога не мога да се измъкна. Всъщност, почти никога. Дитер ме води два пъти да пийнем по бира в „Тринайсетте патока“, но се вдигна ужасен шум покрай това. Военнопленниците нямат право да ходят по заведения. Или поне нямаха право по време на войната. Дитер каза, че сестра ти Офелия го е поканила на чай вчера — добави Сали предпазливо. Веднага усетих, че ме разпитва.