Алън Брадли - Номерът с въжето

Продължих напред, като се опитвах да следвам едва забележимите пътеки, всяка от които знаех, че ще ме изведе до просеката в средата на гората.

Между две стари чворести дървета пътят бе преграден с, както ми се стори, обрасла с мъх, прогнила порта от сиво дърво. Почти бях прескочила преградата, когато осъзнах, че пак стоя на стъпалата на старата бесилка. Колко ли обречени души са изкачили тези стъпала, преди да ги бутнат от платформата горе? Преглътнах и вдигнах очи към останките от конструкцията, през които сега се виждаше небето.

Една ръка от кожа и кости сграбчи китката ми като пръстен от нагорещено желязо.

— Какво правиш тук? Защо душиш наоколо?

Беше Лудата Мег.

Тя тикна мръсното си лице толкова близо до моето, че виждах ясно русите косъмчета по брадичката й. „Горската вещица“, помислих си паникьосано за миг, преди да се окопитя.

— А, здрасти, Мег — казах възможно най-спокойно, докато се опитвах да овладея препускащото си сърце. — Радвам се, че те намерих. Как ме стресна само!

Гласът ми трепереше повече отколкото очаквах.

— Страхът живее в Гибът Уд — рече мрачно Мег. — Страхът живее тук и никъде другаде.

— Точно така — съгласих се, без да имам ни най-малка представа за какво говори. — Добре че си тук с мен. Сега вече не ме е страх.

— Сега Дяволът го няма — потри ръце Мег. — Дяволът е мъртъв и всичко е наред.

Спомних си колко уплашена бе тя, докато Рупърт играеше „Джак и бобеното стъбло“. За Мег Рупърт беше Дяволът, който беше убил Робин Ингълби, бе го смалил до дървена кукла и го бе изкарал на сцената.

— Добре ли си почина в дома на викария, Мег?

Тя се изплю върху дънера на един дъб сякаш се упражняваше, преди да се изплюе в очите на друга вещица.

— Онази ме изгони. Взе гривната на старата Мег и я изгони, така направи. „Мръсна, мръсна“, вика.

— Госпожа Ричардсън ли? Жената на викария? Тя ли те изгони?

Мег се ухили ужасяващо и препусна между дърветата почти в галоп. Хукнах след нея през храсталаците, папратите, измежду капани и тръни. Пет минути по-късно, останали без дъх, стояхме отново там, откъдето бяхме тръгнали — в подножието на изгнилата бесилка.

— Виж там — посочи Мег с пръст. — Там го взе.

— Кой кого е взел, Мег?

Бях убедена, че говори за Робин Ингълби.

— Дяволът е взел Робин ли? — попитах я.

— Заведе го в гората, м’да — довери ми се тя, след като се озърна през рамо. — Дърво при дърветата.

— Ти наистина ли видя Дявола?

Това не ми бе хрумнало досега.

Дали Мег не е видяла някого в гората с Робин? Все пак тя живееше в колиба сред дърветата и ми се струваше, че в Гибът Уд едва ли се случва нещо, за което тя да не разбере.

— Мег видя — каза тя целенасочено.

— Как изглеждаше той?

— Мег видя. Старата Мег вижда много неща.

— Можеш ли да рисуваш? — попитах, внезапно осенена от идея. Извадих тетрадката си от джоба и й подадох парченце молив.

— Вземи — подканих я и прелистих на празна страница. — Нарисувай ми Дявола, както си го видяла тук, в гората. Нарисувай как Дяволът отвежда Робин.

Мег издаде звук, който мога да опиша само като влажен кикот. После клекна, приглади отворената тетрадка на коляното си и започна да рисува.

Мисля, че очаквах детски драскулки — най-много фигури от прави черти — но под мръсните пръсти на Мег моливът оживя. Постепенно върху страницата се появи горска поляна: едно дърво тук, едно дърво там, после — изгнилите останки от бесилката, които разпознах веднага. Беше започнала да рисува от края на листа и сега отиваше към средата.

От време на време се кискаше над рисунката си обръщаше молива и изтриваше някоя линия. Признавам й, доста добре рисуваше. Справи се по-добре, отколкото ако аз се бях заела със скицирането.

И тогава Мег нарисува Робин.

Почти не смеех да си поема въздух, докато гледах над рамото й. Малко по малко мъртвото момче се оформи пред очите ми.

Спокойно висеше във въздуха с извит на една страна врат и с леко изненадано задоволство, изписано на лицето му, сякаш неочаквано е влязъл в стая, пълна с ангели. Въпреки слабата светлина в гората, спретнато сресаната му коса блестеше като на здрав човек, поради което и леко зловещо. Беше облечен с раиран пуловер и тъмни панталони, чиито крачоли бяха напъхани небрежно в чифт гумени ботуши. Сигурно е умрял бързо.

Чак тогава Мег нарисува примката, стегнала врата му: тъмно, плетено въже висеше от бесилото. След това надраска въжето с няколко гневни замахвания на молива.