Алън Брадли - Номерът с въжето

Не помня колко време продължи дебненето. Когато си на косъм от смъртта, не можеш да прецениш колко време е изминало.

„Защо не стреля?“, провикнах се към Волфганг, но той не отговори. Закопчан с предпазните колани, не можех да се извъртя достатъчно назад, за да го видя.

Ала дори и с един двигател „Кати“ без проблем стоеше във въздуха и както ми се стори, цяла вечност онази английска хрътка преследваше немския заек из зелените ливади.

Заради разбитото предно стъкло имах нулева видимост и се налагаше да се накланям наляво и надясно, за да видя какво има пред мен. Положението беше крайно рисковано.

И тогава двигателят спря. Просто ей така, изведнъж! Разполагах само с няколко секунди, за да взема решение. Покрай крилете вече профучаваха дърветата на един залесен хълм. В края на гората имаше стръмна нива. Там успях да се приземя. Реших да не спускам колесника. По-добре беше да кацна по корем и да спра бързо.

Шумът от катастрофата беше по-силен, отколкото си представях, че ще бъде. Самолетът се завърташе наляво-надясно, докато корпусът му пореше пръстта, подскачаше, блъскаше се и се накланяше — сякаш ме бяха хвърлили жив във воденица.

После настъпи неземна тишина. Отне ми само миг да осъзная, че вече не се движим. Разкопчах колана си, отворих предното платнище и скочих на крилото, след което изтичах отзад при Волфганг. „Бързо, излизай“, изкрещях му аз. Но не последва отговор.

Под стъкления капак сред море от кръв Волфганг седеше с щастлива усмивка на лице. Мъртвите му очи се взираха почти трескаво в английската природа.

Скочих от крилото и повърнах във високата трева. Бяхме спрели в далечния край на нивата. На върха на хълма измежду дърветата се появиха двама мъже — единият висок, а другият нисък, — които бавно и предпазливо слизаха към мен. Единият носеше пушка, а другият — вила.

Стоях неподвижно. Когато наближиха, вдигнах ръка, бавно извадих пистолета от кобура си и го хвърлих, като се стараех да видят добре какво правя. После вдигнах и другата си ръка.

— Ти си германец — провикна се високият мъж, когато стигнаха до мен.

— Да, но говоря английски — провикнах се в отговор.

Той изглежда се смути леко.

— Може би трябва да повикате полицията — предложих аз и кимнах към разбития самолет. — Приятелят ми е мъртъв.

Високият пристъпи бавно към самолета и надникна вътре. Другият остана на мястото си и се взираше в мен, сякаш се бях приземил от друга планета. Той дръпна вилата назад, като че се канеше да ме прободе в корема.

— Остави го, Рупърт — рече онзи с пушката. — Човекът е претърпял тежка катастрофа.

Преди другият да успее да отвърне, в небето се чу пронизителен писък и над нас прелетя спитфайърът, който вдигна победоносно нос в края на нивата.

Проследих с поглед как се издигна нагоре в синьото небе и после издекламирах:

Двамата мъже ме изгледаха, сякаш изведнъж бях изпаднал в шок… и може би бе именно така. Чак по-късно ме блъсна мисълта, че бедният Волфганг е мъртъв.

— Джордж Мередит — обясних аз. — „Полетът на чучулигата“.

По-късно в полицейския участък в селото дойде да ме види пилотът на спитфайъра. Той бе разквартируван с ескадрона си в Катерик и извел самолета, за да провери уредите за управление, след рутинен ремонт. Каза ми, че нямал никакво намерение да влиза в бой през онзи ден, но изведнъж сме се появили аз и Волфганг точно на мушката му над Хоуърт. Какво друго можел да направи?

— Проклета работа, старче — каза той. — Много съжалявам за приятеля ти.

— Всичко това се случи преди шест години — въздъхна Дитер. — Високият мъж с пушката, както разбрах по-късно, беше Гордън Ингълби. Другият, онзи с вилата, както сигурно вече сте се досетили, беше Рупърт Порсън.

Рупърт Порсън ли? Но как е възможно мъжът с вилата да е бил Рупърт?

Мислите ми се въртяха като пъстър пумпал.

Най-малко очаквах разказът на Дитер да приключи на Джубили Фийлд във фермата на Ингълби. Но едно ми стана напълно ясно: ако Рупърт наистина е бил в Кълвърхаус преди шест години, по време на войната, то това би обяснило, поне отчасти, защо дървеното лице на куклата Джак беше издялано като копие на лицето на Робин Ингълби.

Татко въздъхна:

— Помня добре този случай. Самолетът ви бе свален в Джубили Фийлд, точно под Гибът Уд.

Дитер кимна.

— За кратко ме изпратиха в лагер за военнопленници заедно с още трийсет-четирийсет офицери и войници от Луфтвафе, където по цял ден копаехме канавки и подкастряхме живи плетове. Работата беше тежка, но поне още бях в Англия. Повечето германски пилоти, заловени тук, бяха изпратени в лагери в Канада, откъдето нямаха почти никаква надежда за бягство.