Алън Брадли - Номерът с въжето

А трите седяхме зяпнали като кучета.

Мислите ми препускаха, докато Дитер продължи разказа си:

— Но порастваме твърде бързо — въздъхна той. — Твърде бързо започваме да се радваме на света на възрастните, ала се сблъскваме и с проблемите им.

Винаги има една възраст, в която момчетата откриват летенето, а при мен това се случи рано. Родителите ми ме записаха в НПК — Националсоциалистическия пилотски корпус — и когато бях четиринайсетгодишен, изведнъж се озовах сам зад контролното табло на учебния самолет като ястреб в небето над Васеркупе сред хълмовете на планината Рьон.

Погледнати от въздуха, тези планини, макар и с доста различен геоложки състав, на места приличат удивително на мочурищата в Северен Йоркшир.

— Откъде знаеш? — попита Дафи.

— Дафни! — възкликна татко. Суровият му поглед добави: „дръж се прилично“.

— Да не би да знаеш, защото си бомбардирал Шефилд?

При този въпрос настъпи смутена тишина. Колко смело от нейна страна! Дори аз не бих попитала Дитер за въздухоплавателните му дейности над Англия, макар да трябва да си призная, че преди няколко минути и на мен ми мина през ум точно този въпрос.

— Защото — добави сестра ми, — ако си го направил, трябва да ни кажеш.

— Тъкмо щях да стигна дотам — отвърна тихо Дитер и продължи разказа си, без да му мигне окото.

— Когато избухна войната и ме прехвърлиха в Луфтвафе, носех със себе си малки английски издания на „Джейн Еър“ и „Брулени хълмове“, увити грижливо в бял копринен шал за летене на дъното на раницата ми, рамо до рамо със стихосбирки на лорд Байрон и Шели.

Реших, че щом войната свърши, ще се запиша в университет, може би дори в Оксфорд, тъй като вече владеех езика, където да следвам английска литература. Щях да завърша две специалности и да започна работа като учител в някое от големите държавни училища и да завърша дните си като уважаван учител, нещо като вашия господин Чипс.

Казвах си: „Сбогом, хер Шранц“. Но Съдбата ми бе отредила друга участ. Получих заповед веднага да замина за Франция.

Явно баща ми се бе срещнал случайно със свой стар познат в Берлин: човек с висок пост в министерството, който можел да уреди почти всичко, което пожелаеш. Баща ми искаше синът му да лети с бомбардировач. Името му да влезе във вестниците, а не син, който стои със забит нос в книгите — при това в английски книги.

Но преди да успея да възразя, се озовах разпределен в разузнавателен отряд, Луфтвафе III, с щаб във Франция, близо до Лил.

Летяхме с „Месершмит Бф 110“ — апарат с два двигателя, с прякор Zerstörer.

— „Разрушителят“ — обясни горчиво Дафи. Понякога беше доста заядлива.

— Да — отвърна Дитер. — Разрушителят. Тези самолети обаче бяха специално пригодени за разузнавателни цели. Не носехме бомби.

— Били сте шпиони — рече Дафи. Бузите й бяха поруменели, но не можех да разбера дали от гняв, или от вълнение.

— Да, ако искаш го наричай шпиониране — съгласи се Дитер. — По време на войната и двете страни използваха шпиони.

— Той е прав, Дафи — намеси се татко.

— Та, както казвах — продължи Дитер, след като хвърли поглед към Дафи, — „Разрушителят“ беше самолет с два двигателя и съответно екипаж от двама души: пилот и помощник-пилот, който беше свързочник, навигатор или стреляше със задната картечница в зависимост от мисията.

През първия си ден там вървях към палатката за съвещания, когато един Oberfeldwebel — старши-сержант от военновъздушните сили — с летателни ботуши, тропна с пети и извика „хер Хауптман! Хийтклиф!“. Това, естествено, беше старият ми приятел Волфганг Цандер.

Озърнах се бързо, за да видя дали не го е чул и някой друг, тъй като не се допускаше фамилиарно отношение между различните по ранг длъжности. Но наоколо нямаше никого.

Здрависахме се радостно. „Аз ще съм ти навигатор“, засмя се Волфганг. „Казаха ли ти вече? От всички наземни навигатори, само мен избраха да се понеса в небесата с тенекиения ти дракон.“

Макар да се радвах да го видя, трябваше да бъдем дискретни. Разработихме си цял куп стратегии — почти като любовници в роман от XVIII в.

Отивахме до самолета, като от време на време сочехме по нещо с пръст, клякахме под корпуса, сякаш обсъждаме кабелите, но, разбира се, говорехме почти само за английски романи. Ако някой се приближеше, бързо сменяхме темата от Харди на Хитлер.

По време на един от тези технически прегледи на самолета, се роди великият ни план. Не помня дали идеята хрумна първо на Волфганг, или на мен.