Алън Брадли - Номерът с въжето

— Леля Фелисити настоя да дойде. Каза му да ни изпрати до дома и да остане за чая. Май му е хвърлила око — добави Дафи с непристоен кикот.

Макар да съм свикнала с острия й език, признавам си, останах доста шокирана.

— За Фели — обясни тя.

Разбира се! Нищо чудно, че татко е пуснал в действие ръждясалия си чар! Една дъщеря по-малко би означавало една трета по-малко гърла за хранене. Не че Фели ядеше много — не — но заедно със съответното понижаване в дозата на всекидневния тормоз, който търпях, си струваше да се надявам, че ще дадат ръката й на Дитер.

Освен това щеше да бъде сложен край на огромните харчове за постоянната смяна на сребърното покритие на огледалата в Бъкшоу. Фели беше истинска напаст за огледалата.

— А баща ви… — питаше Дитер татко.

Знаех си! Вече подготвяше почвата!

— … май споменахте нещо за книги?

— Издател е — отвърна Дитер. — Той е Шранц от „Шранц и Маркел“. Може и да не сте чували за тях, но те издават на немски…

— Разбира се! Luxus Ausgaben Schrantz und Markei. Изданието им на творбите на Плиний — онова с гравюрите на Дюрер — е забележително.

— Ела, Флавия — каза леля Фелисити. — Знаеш колко е уморително да рисуваш тухлени сгради, щом върху тях падне сянка.

Отдалече сигурно съм изглеждала като потъваш галеон, докато със статива на леля Фелисити на рамо, по едно опънато платно под двете мишници и дървена кутия с бои и четки в ръце, газех през плитките води на изкуственото езеро към острова, на който бяха разположени декоративните руини. Леля Фелисити носеше останалото — едно трикрако столче. С туидения си костюм, клюмнала шапка и пъстра блуза ми напомняше на снимките в „Кънтри лайф“ на Уинстън Чърчил, който мацаше с бои в Чартуел. Липсваше й само пурата.

— От цяла вечност искам да изобразя южната фасада, както е изглеждала по времето на скъпия чичо Тар — извика тя, сякаш се намирах на другия край на света.

— А сега, скъпа — каза леля, когато най-сетне подредихме принадлежностите за рисуване по неин вкус, — е време да си поговорим малко. Тук поне никой няма да ни чуе… освен пчелите и водните плъхове.

Погледнах я изумено.

— Сигурно си мислиш, че не знам нищо за начина ти на живот.

Научила съм се да съм крайно предпазлива с подобни изказвания: последиците щяха да са неописуеми и докато не видех накъде ще тръгне разговорът, щеше да е най-добре да си мълча.

— Напротив — продължи леля. — Навярно много добре знам как се чувстваш: колко си самотна, изолирана, по-големите ти сестри, заетият ти баща…

Понечих да й кажа, че греши, когато изведнъж осъзнах, че мога да обърна в своя полза предстоящия разговор.

— Да — отвърнах, загледах се във водата и примигнах, сякаш за да преглътна сълзите си. — Понякога е трудно да…

— Точно това казваше и майка ти за живота в Бъкшоу. Помня как идваше тук през лятото, като момиче както правех и аз преди нея.

Не беше лесно да си представя леля Фелисити като момиче.

— Не ме гледай така изненадано, Флавия. Като млада тичах необуздано тук на острова като индианска принцеса. Бях се кръстила Му-ну-тонова. Отмъквах си парчета говеждо от килера и си представях, че готвя кучешко месо на огън, запален с триене на клечки или огниво.

По-късно, въпреки голямата разлика във възрастта ни, с Хариет станахме големи приятелки. Наричахме се „Низвергнатите“. Идвахме тук, на острова, и си говорехме. Веднъж, когато не се бяхме виждали от много дълго време, седяхме тук цяла нощ, чак до изгрев-слънце. Чичо Тар изпрати Пиерпойнт, стария иконом, да ни донесе бисквити и желе. Видял ни през прозорците на лабораторията си и…

— Каква беше Хариет? — прекъснах я аз.

Леля Фелисити мацна една черна черта на платното, която предположих, че трябва да изобразява ствола на някой от кестените на алеята.

— Беше точно като теб. Както ти е добре известно.

Преглътнах.

— Наистина ли?

— Разбира се! Как може да не знаеш?

Можех да занимая слуха й с ужасяващите истории, които Фели и Дафи ми разказваха, но реших да не го правя.

„Мълчанието е злато“ ми каза веднъж Догър, когато му зададох един много личен въпрос за татко. „Мълчанието е злато“, отвърна той и се обърна обратно към струга, а аз не се осмелих да го попитам на колко точно злато се равнява мълчанието.

Тогава промърморих нещо незадоволително, а сега се усетих, че правя същото.

— Мили боже, дете! Ако искаш да видиш майка си, просто се огледай в огледалото. Ако искаш да знаеш какъв е бил характерът й, виж себе си. Толкова приличаш на нея, че ме побиват тръпки.