Алън Брадли - Номерът с въжето

— Твърде късно е. Белята вече стана — отвърна инспекторът.

Усмивката на сержант Грейвс се стопи и той сбърчи чело.

— Съжалявам, сър. Вината е моя.

— Е — продължи инспекторът, — понеже вече почти приключихме, не е чак толкова страшно. Но го имай предвид следващия път.

— Да, сър.

— А сега — обърна се инспекторът към мен, — кажи ми какво правиш тук. И не ми излизай с номера с чая.

От опит знаех, че е най-разумно да говоря честно с него — поне, когато отговарям на преки въпроси. Напомних си, че винаги можеш да помогнеш, без да си изливаш душата.

— Водех си записки по няколко въпроса.

Всъщност не си водех записки, но сега като се замисля, идеята беше чудесна. Довечера щях да се заема с това.

— Записки ли? Защо, за бога?

Понеже не измислих какво да отговоря, си замълчах. Не можех да му кажа, че според Догър бяхме станали свидетели на убийство.

— А сега, опасявам се, че трябва да те помоля да си тръгнеш, Флавия.

Още докато изричаше тези думи, аз се огледах отчаяно наоколо за нещо, за което да се хвана.

И изведнъж го видях! За малко да извикам от радост. Сърцето ми затуптя и едва се сдържах да не се разсмея, докато говорех:

— Едгар Алан По! — заявих аз. — „Откраднатото писмо“.

Инспекторът се взираше в мен, сякаш бях полудяла.

— Чели ли сте разказа, инспекторе? — попитах аз.

Дафи ни го прочете на глас на Бъдни вечер.

— Че кой не го е чел? А сега, ако обичаш…

— В такъв случай, помните къде беше скрито писмото: на полицата над камината — където всички го виждаха — завързано с мръсна синя панделка.

— Разбира се — отвърна инспектор Хюит с кратка, но доволна усмивка.

Посочих към дървения парапет на куклената сцена, намиращ се на по-малко от трийсет сантиметра над главата му.

— Токът изключен ли е? — попитах аз.

— Не сме идиоти, Флавия.

— Тогава — протегнах ръка почти до парапета може би трябва да кажем на викария, че сме намерили изгубената му велосипедна щипка.

Първоначално беше трудно да я различа. Черният метал върху боядисаното в черно дърво бе почти невидим. Ако не беше релефният слой от въглерод, изобщо нямаше да го забележа.

Черно на черен фон. Гордеех се със себе си.

Велосипедната щипка беше закачена на дървена летва, сякаш дървото беше глезен. Под нея минаваше електрически кабел, който свързваше ред копчета над сцената с цветните лампи на пода. Дори от мястото, на което стоях, виждах проблясъка на медна жица на мястото, на което изолацията на кабела бе изрязана.

— Мили Боже! — възкликна инспекторът. — Защо мислиш, че щипката е на викария?

— По няколко причини — отвърнах аз и започнах да ги изброявам на пръсти. — Първо, в четвъртък следобед го чух да казва, че си е изгубил велосипедната щипка. Второ, щипката не беше там вчера преди следобедното представление. Рупърт ми позволи да разгледам зад кулисите точно преди пиесата. И последно, върху щипката са издълбани инициалите на викария. Ето вижте: ако присвиете очи и я наклоните настрани, ще ги забележите: Д. Р. — Денуин Ричардсън. Синтия ги е издълбала с игла, защото той все си губи вещите.

— Сигурна ли си, че щипката не е била тук в събота следобед?

— Напълно. Точно на това място от парапета се бях хванала, когато Рупърт ме изтегли на моста, за да ми покаже как управлява Галигант.

— Моля? — изгледа ме озадачено инспекторът.

— Галигант. Така се казва великанът от „Джак и бобеното стъбло“. Ще ви покажа. Може ли да се кача горе? — посочих към моста.

— Крайно странно е, но добре, давай.

Качих се по стълбата на висящия мост зад куклената сцена, а инспекторът ме последва по петите.

Галигант стоеше на мястото си.

— В трето действие, когато Джак сече бобеното стъбло, Рупърт дърпа един железен лост, който освобождава Галигант. Той е навит на пружина.

Последва дълго мълчание. После инспекторът извади бележника си и свали капачката на химикалката си.

— Добре, Флавия — въздъхна той, — продължавай.

— Когато Джак отсича стъблото, великанът трябва да падне от небето. Но на представлението това не стана… вместо него падна Рупърт.

— Следователно Рупърт не е могъл да дръпне лоста, това ли искаш да кажеш?

— Именно! Ако го беше дръпнал, Галигант щеше да се задейства. Но това, естествено, не е станало, защото велосипедната щипка на викария е била закачена за края на лоста. Черно на черен фон. Рупърт явно не я е забелязал.

— Мили Боже! — възкликна инспекторът, когато осъзна какво намеквам. — Тогава не е било…