Алън Брадли - Номерът с въжето

— Отче! Искам да се оплача!

Говореше Бъни Спърлинг. Бъни беше от фамилия Спърлинг, които живееха в старото имение Наутилус и, както татко веднъж отбеляза, беше истински нехранимайко.

Тъй като Бъни имаше формата на главна буква „D“ никой не можеше да мине покрай него незабелязано и сега викарият се оказа приклещен между обемистото шкембе на Бъни и готическата рамка на вратата. Предположих, че леля Фелисити и Догър все още се бавят във вестибюла и се редят на опашка като екипажа на потъваща подводница, за да изчакат реда си да се спасят през люка.

Докато Бъни изказваше оплакването си (нещо, свързано с десятъка и шокиращото състояние на поставките за коленичене до пейките), видях шанса си за бягство.

— Изглежда викарият е ангажиран — казах на татко. — Ще изтичам до къщата, за да помогна с чашите и чиниите.

На земята няма баща, който би отказал нещо на толкова всеотдайно дете, и след миг вече припках като заек по пътеката.

— Добро утро! — изкрещях на Синтия, когато профучах покрай нея.

Изкачих стъпалата с подскоци и заобиколих тичешком къщата до главния вход. Вратата беше отворена, а от кухнята в дъното долитаха гласове. Женската организация, заключих аз: явно няколко жени се бяха измъкнали от службата, за да приготвят чая.

Спрях в сумрачния коридор и се ослушах. Нямах много време, трябваше да поема риска да ме хванат, че си пъхам носа, където не ми е работата. Хвърлих последен поглед по лъснатия кафяв линолеум, вмъкнах се в кабинета на викария и затворих вратата след себе си.

Мег, естествено, я нямаше, но плетеното одеяло, с което викарият я зави, лежеше смачкано на дивана, сякаш тя само го е отметнала и си е тръгнала, оставяйки след себе си — меко казано — горски мирис: миризмата на влажни листа, черна пръст и не особено добра лична хигиена.

Но преди да успея да си подредя мислите, вратата се отвори.

— Какво правиш тук?

Едва ли е нужно да споменавам, че беше Синтия. Тя затвори внимателно вратата след себе си.

— А, здравейте, госпожо Ричардсън. Надникнах, за да проверя дали Мег е още тук. Не че очаквах да я намеря, но ми е жал за нея и…

Когато не можете да измислите какво да кажете, използвайте ръцете си. Този номер никога досега не ме е подвеждал и се надявах, че ще подейства за пореден път.

Грабнах смачканото одеяло и започнах да го сгъвам. От него изпадна нещо и то тупна шумно на земята.

— Реших да помогна с разтребването, а след това да видя дали мога да съм от полза в кухнята. Да му се не види! — възкликнах аз, когато оставих единия ъгъл на одеялото да се изплъзне между пръстите ми. — Извинявайте, госпожо Ричардсън, малко съм непохватна. Всички в Бъкшоу сме много разглезени.

Разпънах непохватно одеялото на пода, клекнах до него и започнах да го сгъвам наново. Под цветните му квадрати — и с тяло, разположено така, че да препречва гледката на Синтия — прокарах пръсти по килима.

Веднага го напипах: студен, плосък, метален предмет. С палеца си като пинцета го притиснах силно в дланта си. Стига да продължавах да движа ръце, всичко щеше да е наред. Така правеха фокусниците. По-късно щях да прибера предмета в джоба си.

— Дай ми го — каза Синтия.

Паникьосах се! Значи все пак ме хвана.

Тя се приближи, а аз заподскачах трескаво и заразмахвах крака и ръце.

— О! От одеялото ме засърбя навсякъде. Алергична съм към вълна.

Започнах да се чеша ожесточено: ръцете, опакото на дланите, прасците… навсякъде, само и само да движа ръце.

Щом стигнах до врата, пъхнах длан в роклята си и пуснах предмета в пазвата си. Усетих го как пада и спира на корема ми.

— Дай ми го — повтори Синтия и дръпна одеялото от ръцете ми.

Въздъхнах лекичко с облекчение, когато осъзнах, че не е видяла предмета, който взех. Искаше одеялото и аз й го подадох весело, като се почесах като куче още няколко пъти за всеки случай.

— Ще отида да помогна в кухнята — рекох и тръгнах към вратата.

— Флавия — Синтия ми препречи пътя и ме хвана за китката с едно рязко движение.

Погледнах към светлосините й очи, но те не потрепнаха.

В същия миг обаче в коридора се чу смехът на първите енориаши, пристигащи от църквата.

— Единственото, в което нас, момичетата Де Лус, ни бива — ухилих се в лицето й и се промъкнах покрай нея до вратата, — е приготвянето на чай!

Всъщност възнамерявах да приготвя чай точно толкова, колкото и да изляза да рева като магаре.

И въпреки това се спуснах по коридора към кухнята.

— Добро утро, госпожо Робъртс! Добро утро, госпожице Роупър! Идвам да проверя дали имате достатъчно чаши и чинийки.