Алън Брадли - Номерът с въжето

Първо извадих от едно чекмедже стария бръснач на татко — онзи, който свих за един предишен експеримент. Внимателно свалих избелялата панделка от кутията с бонбони, обърнах я обратно и направих ликатен, убийствено прецизен разрез в целофана по линията, където беше стояла панделката. По едно рязване в двата края и опаковката се разгъна като черупката на стрида. Щеше да е детска играчка да я сменя с нова.

После вдигнах внимателно капака на кутията и надникнах вътре.

Идеално! Бонбоните изглеждаха в превъзходно състояние. Мислех си, че годините са си оказали влияние — и когато отворя кутията, ще се натъкна на гледка, подобна на онази, която веднъж видях в църковния двор, докато господин Хаскинс, гробарят, копаеше нов гроб и случайно проби друг, вече зает.

Но пък се сетих, че тъй като са били херметически запечатани — да не говорим за консервантите, които вероятно им бяха добавили — бонбоните можеше още да изглеждат пресни с невъоръжено око. Имах късмет.

Избрах метода си заради възможността да се проведе при нормална температура. Макар да имаше други процеси, които щяха да дадат същия продукт, аз предпочетох следната реакция: отмерих и сипах в долната топка на апарата на Кип малко обикновен железен сулфид. В горната сфера внимателно сипах разредена сярна киселина със стъклена бъркалка, за да попадне течността директно в съответния съд.

Наблюдавах реакцията, която започна да протича в долния съд: красиво химично клокочене възниква неизменно, когато нещо, съдържащо сяра — включително човешкото тяло — започне да се разлага. Щом прецених, че реакцията е завършила, отворих долната клапа и оставих газът да напълни стъкленица, запушена с гумена тапа.

Следваше любимата ми част: взех голяма обкована с месинг стъклена спринцовка от бюрото на чичо Тар (често се чудех дали си е инжектирал седемпроцентов разтвор на кокаин като Шерлок Холмс), пробих с иглата гумената запушалка, натиснах буталото и отново го издърпах.

Вече имах спринцовка с водороден сулфид. Оставаше само още една стъпка.

Пробих с иглата гумената запушалка на една колба и натиснах буталото с всички сили с палци. Бяха необходими само четиринайсет атмосфери налягане, за да се превърне газът в течност и, както си и знаех, се получи от първия път.

Сега имах колба с идеално чист водороден сулфид в течна форма. Оставаше само отново да изтегля буталото и да гледам как веществото пълни бавно стъклената спринцовка.

Внимателно инжектирах по една-две капки от веществото във всеки шоколадов бонбон, като докосвах дупката със стъклена бъркалка (леко затоплена на спиртната лампа), за да залича отвора.

Толкова внимателно извърших процедурата, че до носа ми достигна само съвсем лек дъх на развалени яйца. На безопасно място сред течния пълнеж на бонбоните водородният сулфид щеше да остане обгърнат, невидим, неочакван, докато Фели…

— Флавия!

Татко крещеше от вестибюла.

— Идвам — провикнах се в отговор. — Слизам след секундичка!

Върнах капака на кутията на мястото му, увих я в целофана, като капнах по две капчици лепило на дъното, за да прикрия почти невидимите разрези. После завързах панделката.

Когато слязох бавно по стълбите, опитвайки се отчаяно да изглеждам скромна и спокойна, заварих цялото семейство събрано на групичка в подножието им.

— Предполагам, че тези бонбони са за теб — подадох кутията на Фели. — Някой ги беше оставил на прага.

Тя се изчерви леко.

— И трябва да си призная нещо — добавих после. Всички веднага впериха погледи в мен: татко, леля фелисити, Фели, Дафи… дори Догър.

— Изкуших се да ги взема за себе си — продължих със сведени очи. — Но днес е неделя, а аз наистина се старая да съм по-добра.

С нетърпеливо протегнати ръце Фели захапа въдицата както акула — крака на плувец.

С татко и леля Фелисити начело и Догър с черно бомбе на опашката, се помъкнахме, както винаги в колона по един през нивите като патици на път за езеро. Обгръщащата ни зеленина изглеждаше древна и доволно задрямала на утринната светлина като платно на Констабъл и никак нямаше да се изненадам, ако установях, че сме само дребни фигурки на заден план в някоя от картините му, като „Каруцата със сено“ или „Долината Дедъм“.

Денят беше съвършен. Ярки капчици роса блещукаха като диаманти в тревата, макар да знаех, че с напредването на деня слънцето ще ги изпари.

Изпарени от слънцето! Нима това не е съдбата, която Вселената е отредила на всички ни? Ще дойде ден, в който слънцето ще избухне като червен балон и всички на Земята ще се разградят до въглерод за частица от секундата. Нима не го пишеше и в Битие? „Защото пръст си и в пръст ще се върнеш.“ Това не беше просто скучна теология, а точно научно наблюдение! Въглеродът беше Онази с косата — Жетварят.