Алън Брадли - Номерът с въжето

Слънцето струеше великолепно през двукрилия ми прозорец; птичките в короните на кестените пееха с цяло гърло. Първото, което изникна в съзнанието ми, беше лицето на Рупърт: леко опънатите му назад устни, противно показващите му се зъби.

Обърнах се по гръб и се взрях в тавана. Празните плоскости избистрят забележително мислите, помагат да се съсредоточиш.

В смъртта си Рупърт страшно ми бе заприличал на мъртвото куче, върху което веднъж едва не стъпих на поляната зад „Тринайсетте патока“ — замъглените му очи се взираха в нищото, а жълтите му зъби бяха оголени в замръзнала гримаса. (Въпреки че в случая с Рупърт нямаше мухи, а и зъбите му всъщност имаха доста добър вид.)

Кучето ми напомни за нещо… но за какво?

Разбира се! Мат Уилмът! „Тринайсетте патока“! Мат Уилмът сигурно е отседнал в „Тринайсетте патока“!

Ако можеше да се вярва на госпожа Малит, беше заваляло малко след началото на вечерното представление. Мат беше в залата в около 18,40 — 18,45 часа — видях го със собствените си очи. Едва ли беше решил да тръгва за Лондон в подобен порой. Не, ако беше планирал да си тръгне, щеше да го направи преди представлението. Струваше ми се пределно ясно, че не е довършил работата си с Рупърт.

Следователно: в момента той си седеше и похапваше яйца с бекон в „Тринайсетте патока“ — единствената странноприемница в Бишъпс Лейси.

За щастие вече бях облечена.

В къщата беше тихо като в крипта, когато слязох крадешком по източното стълбище. Вълненията от снощи бяха изчерпали енергията на всички и останалите сигурно хъркаха по стаите си като глутница почиващи си вампири.

Докато се измъквах през кухненската врата обаче, спрях рязко. На дървената поставка до вратата, сгушен между двете пълни бутилки мляко, което млекарят бе оставил на прага призори, имаше пакет.

Беше лилав с изпъкнал горен и долен край. Прозрачният целофан, в който бе опакован, го беше запазил сух от дъжда през нощта. Върху капака със златни букви бяха изписани думите Шоколади „Милади“ — изящна колекция 1 кг, серия „Херцогиня“ . Кутията беше увита по дължина с панделка с цвят на увехнала роза. Етикетът все още стоеше върху пакета като шапката на Шапкаря: 10/6.

Виждала съм тази кутия и по-рано. Всъщност видях я само преди няколко дни на наплютата от мухи витрина на магазина за бонбони и едновременно с това пощенска станция на госпожица Кул на главната улица, където стоеше от незапомнени времена — може би още от войната или пък отпреди това. Веднага разбрах как е стигнала до задната врата на Бъкшоу: Нед Кропър.

Той изкарваше по 7 лири седмично, като работеше като момче за всичко при Тъли Стоукър в „Тринайсетте патока“ и беше един от ухажорите на сестра ми Офелия. Макар снощи да бе отишъл на „Джак и бобеното стъбло“ с дъщерята на Тъли — Мери, това явно не му бе попречило да остави среднощното си свидетелство за любов на прага ни, както любящият котарак оставя мъртва мишка в краката на стопанина си.

Шоколадовите бонбони са стари, помислих си аз, най-вероятно вече обгърнати от безброй разновидности на интересни плесени, но за съжаление нямах време да ги изследвам. Неохотно се върнах в кухнята и натъпках кутията в най-горното отделение на хладилника. Щях да се разправя с Фели по-късно.

— Нед!

Усмихнах му се и му помахах с широко разперени пръсти, както правят кралските особи. С навитите си ръкави и намазаната с брилянтин коса, приличаща на мокра копа сено, Нед стоеше на островърхия покрив на „Тринайсетте патока“ с пети, подпрени на комина, и размазваше с четка горещ катран по керемидите, които, изглежда, стояха там от столетия.

— Слез долу! — извиках аз.

— Не мога, Флавия. Покривът на кухнята протече. Тъли иска да свърша, преди да пристигне инспекторът. А той рекъл, че ще дойде рано с песен. Тъли каза, че не се и съмнява, че ще пристигне рано, каквото и да означава това — добави Нед.

— Трябва да говоря с теб — прошепнах силно като в театъра аз. — Не мога да крещя до покрива.

— Ще се наложи ти да се качиш. — Нед посочи към една стълба, подпряна на стената. — Внимавай къде стъпваш.

Стълбата беше стара колкото странноприемницата, или поне така ми се стори. Докато се качвах, тя се клатеше и мърдаше, скърцаше и стенеше ужасяващо. Имах чувството, че се изкачвам цяла вечност и се опитвах да не поглеждам надолу.

— Става въпрос за снощи, нали? — попита Нед, когато наближих върха.

Проклятие! Ако бях толкова прозрачна, че дори и някой като него да вижда ясно намеренията ми, по-добре да оставех цялата работа на полицията.