Алън Брадли - Номерът с въжето

— Не, не искам да говорим за снощи, умнико. Един човек ме помоли да ти благодаря за прекрасния подарък.

— Нима? — възкликна Нед, а лицето му се озари от класическа усмивка на селски идиот. Етнографското дружество щеше да го постави пред обектива на кинокамера, преди да успея да се завъртя три пъти и да плюя срещу вятъра.

— Щеше да дойде лично, но е заключена в кулата от злия си баща, който я храни с трохи и гнусни остатъци от масата.

— Ха! — възкликна Нед. — Снощи не ми изглеждаше особено недохранена. — Лицето му помръкна, сякаш чак сега си спомни какво се беше случило. — Много тъжна работа с онзи кукловод. Жал ми е за него.

— Радвам се, Нед. Той нямаше много приятели. Ще е много мило, ако изкажеш съболезнованията си на господин Уилмът. Някой спомена, че е отседнал тук.

Това беше лъжа, но я изрекох с добри намерения.

— Така ли? Не знам. В момента знам само „Покривът! Покривът! Покривът!“ Като го повтаряш бързо звучи като джафкане, нали? Покривът! Покривът! Покривът!

Поклатих глава и погледнах надолу към паянтовата стълба.

— Виж се само! — рече Нед. — Цялата си се изцапала с катран.

— Като покрив — отвърнах аз и погледнах към мръсните си ръце и роклята. Нед се разсмя, а аз успях да се усмихна глуповато.

С радост щях да го хвърля на прасетата.

— Да знаеш, че няма да се измие. Ще си останеш полепена с катран до старини.

Зачудих се откъде ли Нед е чул този селски мит — сигурно от Тъли. Знаех, че Майкъл Фарадей бе синтезирал тетрахлороетен през 20-те години на XIX в., като нагрял хексахлороетан и изсмукал отделения хлор. Полученият разтвор отстраняваше катрана от плат като едното нищо. За съжаление — колкото и да ми се искаше, — не бях намерила време да повторя опита на Фарадей. Вместо това трябваше да се задоволя с майонеза, както се препоръчваше в „Наръчник за камериери и прислужници“, на който се натъкнах един дъждовен ден, докато тършувах в килера в Бъкшоу.

— Мери сигурно знае. Тя тук ли е?

Не смеех да вляза вътре и да питам Тъли за клиент. Честно казано, се страхувах от него, макар да не можех да обясня защо точно.

— Мери ли? Тя занесе прането в пералнята, а после сигурно ще отиде направо на църква.

Църква! Гръм да ме удари! Съвсем забравих за службата. Татко сигурно вече беше бесен!

— Благодаря, Нед — извиках аз и грабнах Гладис от стойката за велосипеди. — До нови срещи!

— До скоро — засмя се Нед и като Дядо Коледа продължи работата си.

Както се и опасявах, татко стоеше на входната врата и гледаше свирепо часовника си, когато аз спрях с приплъзване пред него.

— Извинявай! — казах му.

Той дори не си направи труда да ме пита защо съм закъсняла.

Влетях през отворената врата във вестибюла. Дафи седеше по средата на западното стълбище с отворена книга в скута. Фели още не беше слязла.

Изтичах нагоре по източното стълбище, влетях в стаята си, нахлузих неделната си рокля като актьор, изпълняващ няколко роли, натрих лице с кърпата и след точно две минути — подръпвайки парче катран от опашките си — бях готова за утринната служба.

В този миг си спомних за шоколадовите бонбони. Трябваше да ги взема, преди госпожа Малит да започне да забърква отвратителните си неделни десерти. В противен случай щеше да се наложи да отговарям на цял куп нахални въпроси.

Слязох на пръсти по задните стълби до кухнята и надзърнах зад ъгъла. Някаква гнусотия тъкмо завираше на задния котлон на печката, но в помещението нямаше никого.

Извадих бонбоните от хладилника и изприпках обратно по стълбите, преди да успеете да кажете: „Джак и бобеното стъбло“.

Когато отворих вратата на лабораторията, погледът ми попадна върху отблясък от стъклен съд, отразяващ заблуден слънчев лъч от прозореца. Това прекрасно приспособление се наричаше апарат на Кип: един от великолепните стъклени уреди от викторианската колекция на чичо Тар.

„Красотата радва навеки“, написал поетът Кийтс, или поне така ми каза Дафи. Нямаше и капчица съмнение, че Кийтс е написал този стих, докато е гледал апарат на Кип: устройството, което се използва за извличане на газове по време на химична реакция.

Формата му представляваше в общи линии две стъклени топки една върху друга, къса тръбичка, която ги свързва и запушен с тапа чучур, излизащ от горната топка, и вентилационна тръбичка със стъклена запушалка, стърчаща от долната стъклена топка.

Веднага си съставих план, което бе неоспорим знак, че съм получила вдъхновение. Но разполагах само с няколко минути, преди татко да нахлуе в лабораторията и да ме повлече надолу по стълбите.