Алън Брадли - Номерът с въжето

— Ученици! — заяви оскърбено леля Фелисити. — Полицията наема деца направо от училищната скамейка.

— Той има богат опит — прошепнах аз. — Вече е сержант-следовател.

— Глупости! — възкликна леля и бръкна в чантата си за нов бонбон.

Тъй като трупът не се виждаше, не ми оставаше нищо друго, освен да огледам хората наоколо.

Забелязах, че Дитер гледа съсредоточено Фели. Макар да седеше до Сали Строу — намусена като буреносен облак — той се взираше в профила на сестра ми, сякаш косата й бе олтар от ковано злато.

И Дафи го беше забелязала. Тя видя озадаченото ми изражение, наведе се пред татко и прошепна:

— Фразата, за която се опитваш да се сетиш, е „непреодолимо увлечение“. — При тези думи тя се облегна назад и продължи да не ми говори.

Татко не ни обърна внимание. Той вече се бе оттеглил в собствения си свят: свят на цветни мастила и перфорирана хартия; свят на класьори и лепило; свят, в който Негово величество крал Джордж VI достолепно седеше на трона и на пощенските марки на Великобритания; свят, в който тъгата — и реалността — нямаха място.

Най-накрая разпитите започнаха. Инспектор Хюит и сержант Улмър отидоха в единия край на залата, а Сержант Грейвс и полицай Линет започнаха от другия.

Процедурата се точеше бавно и продължително времето, както казват, тежеше на плещите ни или, по-точно — на дупетата ни. Дори леля Фелисити се наместваше неспокойно на доста обемното си седалище.

— Можете да станете и да се разтъпчете — обяви инспектор Хюит по едно време. — Но, моля ви, не се отдалечавайте от местата си.

Измина повече от час и половина, преди да стигнат до нас, но на мен ми се стори като цяла вечност. Татко отиде пръв в ъгъла, където бе поставена обикновена дървена маса с два стола. Не чувах какво го пита инспекторът, нито пък отговорите на татко, които като че ли се състояха основно от отрицателни поклащания на главата.

Неотдавна инспектор Хюит го бе обвинил в убийството на Хорас Боунпени и макар татко да не го бе казвал изрично, той още изпитваше хладни чувства към полицията. Баща ми се върна бързо и аз изчаках търпеливо леля Фелисити, после Фели и накрая Дафи да отидат и да поговорят тихо с инспектора.

Когато те се връщаха на местата си, се опитвах да уловя погледа им, да разбера нещичко от въпросите или пък отговорите им, но нямаше смисъл. Фели и Дафи притежаваха онзи угоднически лицемерен вид, който имаха след причастие — сведени погледи и ръце, сключени на кръста с престорено смирение. Лицата на татко и леля Фелисити също бяха неразгадаеми.

Виж, Догър бе друг случай.

Макар инспекторът да го пържи дълго на бавен огън, забелязах, че се върна на мястото си като човек, който върви по въже. В ъгълчето на окото му потрепваше нерв, а лицето му имаше напрегнатото и въпреки това празно изражение, което неизменно предхождаше пристъпите му. Каквото и да се бе случило с Догър по време на войната, то го бе оставило неспособен да се справя с бюрократични процедури от всякакво естество.

Да става каквото ще! Надигнах се от стола си и коленичих до Догър. Инспектор Хюит хвърли поглед към мен, но не понечи да ме спре.

— Догър — прошепнах аз, — видя ли онова, което видях аз?

Седнах на стола до него, освободен от госпожа Малит, и Догър ме погледна така, сякаш ме виждаше за пръв път, а после като гмуркач за перли, който бавно се изтласква от дълбините към повърхността, се върна в истинския свят и кимна бавно.

— Да, госпожице Флавия. Опасявам се, че станахме свидетели на убийство.

Моят ред да седна на масата дойде и изведнъж осъзнах, че сърцето ми се е разтуптяло. Прииска ми се да съм тибетски лама, за да успея да укротя бумтящите му клапи.

Но преди да се замисля по-подробно по този въпрос, инспектор Хюит ми направи знак да отида при него. Той прелистваше купчина документи и формуляри и ме изчака да се настаня. За един кратичък миг се зачудих откъде се бяха появили празните бланки. „Навярно са ги донесли Улмър и Грейвс.“ Инспекторът със сигурност не носеше куфарче преди представлението.

Обърнах се, за да видя жена му Антигона. Да, тя седеше на мястото си, смълчана сред публиката и изглеждаше зашеметяващо въпреки обстоятелствата.

— Много е красива — прошепнах аз.

— Благодаря — отвърна инспекторът, без да вдига очи от формулярите, но по извитите ъгълчета на устните му разбрах, че е доволен.

— Да започваме… име и адрес.

Име и адрес ли? На какъв се правеше този?

— Вече ги знаете.