Алън Брадли - Номерът с въжето

Инспекторът се появи през вратата отляво на сцената. От двете й страни имаше два еднакви коридора, водещи до изход и няколко стъпала към сцената. Именно в тези ниши обикновено вкарваха хоровете от кискащи се ангелчета за коледния концерт в „Свети Танкред“.

— Полицай Линет, бихте ли ми дали фенерчето си?

Полицай Линет подаде фенерчето с пет батерии „Евър Дей“, което приличаше на онези фенерчета, с които претърсваха мъгливи мочурища във филмите. Сигурно си го е взел, за да си свети, докато се прибира по циците след представлението, без да му мине през ум, че ще му потрябва по-рано.

— Моля за внимание — продължи инспектор Хюит. — Правим всичко възможно да възстановим захранването, но навярно ще отнеме известно време, докато успеем да включим лампите. Може да се наложи, с оглед на безопасността, да пускаме и спираме тока няколко пъти. Моля ви, върнете се по местата си и останете там, докато не ви дам нови инструкции. Няма никакви причини да се тревожите, затова, моля, запазете спокойствие.

Чух го как прошепва тихо на полицай Линет:

— Закрий сцената. Флагът на балкона ще свърши работа. — Той посочи към едно широко платнище, което висеше от балкона над централния вход и на което пишеше:

„Женска организация към «Свети Танкред».

Служим от сто години“

(1850–1950)

Надписът бе придружен от червено-белия кръст на свети Георги.

— След това — добави инспекторът — позвъни на Грейвс и Улмър. Кажи, че ги моля да дойдат веднага.

— Но днес е седмичният им мач по крикет, сър — възрази полицай Линет.

— Знам. Всъщност, кажи им, че ги моля и че се извинявам. Сигурен съм, че викарият ще ти разреши да използваш телефона.

— Мили Боже! — възкликна викарият и огледа озадачено залата. — Имаме телефон, разбира се… за да го Използват Женската организация и Благотворителното дружество… но се опасявам, че съм принуден да го държа заключен в един шкаф в кухнята… толкова много хора водят междуградски разговори с приятелите си в Девън… и дори в Шотландия, както се случи веднъж.

— Къде е ключът? — попита инспектор Хюит.

— Дадох го на един господин от Лондон преди представлението. Каза, че е от Би Би Си и трябва спешно да телефонира… рече, че ще възстанови сумата от джоба си веднага щом от телефонната централа му съобщят колко струва разговорът. Странно, не го виждам в залата. Но пък можете да използвате телефона в къщата ми — добави той.

Първата ми мисъл беше да предложа да разбия ключалката, но преди да успея да кажа каквото и да било, инспектор Хюит поклати глава:

— Сигурен съм, че ще успеем да свалим вратата на шкафа от пантите й, без да я повредим.

Той повика с пръст Джордж Карю, селския дърводелец, който веднага скочи от стола си.

Освен приглушеното проблясване на фенерче тук-там зад сцената, седяхме на тъмно цяла вечност.

И тогава изведнъж лампите светнаха и всички примигнахме и разтрихме очи, а после се заоглеждахме глупаво.

А Рупърт, с мъртвото си лице, замръзнало в изражение на изненада, още лежеше на сцената. Скоро щяха да покрият тялото му с платнището и се усетих, че ако искам да запомня сцената, за да я анализирам по-подробно после, трябваше да направя няколко подробни мислени снимки. Не разполагах с много време.

Щрак!

Очите: зениците му бяха изключително разширени, толкова, че ако можех да ги разгледам по-отблизо, щях със сигурност да видя отражението си в изпъкнала им повърхност толкова ясно, колкото Ян ван Ейк се отразяваше в огледалото в спалнята в картината си на сватбения ден на Арнолфини.

Не за дълго обаче: роговиците на Рупърт вече бяха започнали да се замъгляват, а бялото на очите му да губи блясъка си.

Щрак!

Тялото вече не потръпваше. Кожата бе добила млечносин нюанс. Кръвта в ъгълчето на устата му май бе спряла да тече, а малкото кръв, която все още се виждаше, беше станала малко по-тъмна и по-гъста, но пък червените, зелените и кехлибарените лампи на пода на сцената можеше да изкривяват начина, по който виждах цветовете.

Щрак!

На челото, точно под скалпа, имаше тъмно обезцветено петно с размера и формата на монета от шест пенса. Въпреки че косата му още тлееше и изпълваше залата с парливия мирис, излъчващ се при изгарянето на богати на сяра аминокиселини, тя не гореше толкова, че от нея да идва пушекът, който продължаваше да се събира — и още висеше тежко — около лампите. Видях, че завесите и декорът са непокътнати, затова явно нещо друго гореше зад сцената. Съдейки по мириса на горяща трева, предположих, че е плат — най-вероятно тънка индийска материя.