Алън Брадли - Номерът с въжето

— Haroo, mon vieux, Флавия! 12 12 Здравей, приятелко Флавия (фр.) — Бел.прев.

Беше Максимилиан Уайт, нашият дребничък съсед, който след няколко триумфални световни турнета като пианист, се бе установил в селото ни, за да преподава музика. Фели беше една от ученичките му, но настоя да прекрати уроците при него, когато той започна да й задава прекалено много нахални въпроси за „любовниците й“.

Макс помаха с бялата си ръкавица и аз му помахах в отговор.

Докато оглеждах редиците от лица, очите ми се плъзнаха и се спряха върху тъмнокоса жена със зелен пуловер и жилетка. Не я бях виждала досега и реших, че не е от Бишъпс Лейси. Сигурно бе дошла на гости на роднини.

Мъжът до нея забеляза, че я зяпам и ми се усмихна любезно: инспектор Хюит. Неотдавна му помогнах да изправи един убиец пред правосъдието.

След секунда вече стоях пред него и запристъпвах неловко от крак на крак, след като осъзнах, че сигурно се натрапвам.

— Радвам се да те видя тук — рече инспекторът. Репликата му не беше особено оригинална, но пък замаза неловкия момент.

— Антигона — обърна се той към тъмнокосата жена, — запознай се с Флавия де Лус.

Знаех си, че тя ще отвърне „О, да, съпругът ми е говорил за теб“ и ще го каже със самодоволна усмивчица, показателна за разговора, който щеше да последва.

— Много се радвам да се запознаем, Флавия — протегна тя най-красивата ръка, която бях виждала, и стисна здраво моята. — Както и да разбера, че споделяш любовта ми към марионетките.

Ако ми беше хвърлила пръчка и ми бе казала да я донеса, щях да го направя.

— Името ви е прекрасно — осмелих се да кажа аз.

— Нима? Баща ми беше грък, а майка ми италианка. Тя беше учителка по балет, а татко рибар, затова израснах в Билингсгейт, където танцувах по улиците.

С тъмната си коса и морскозелените си очи Антигона бе копие на Флора на Ботичели, чието лице красете гърба на едно ръчно огледало в Бъкшоу, което татко някога подарил на Хариет.

Искаше ми се да попитам „На кой далечен остров е светилището ви, за да отида и да ви боготворя?“, но се задоволих да пристъпя и да промърморя:

— Беше ми приятно, госпожо Хюит. Надявам се с инспектора да се насладите на представлението.

Тъкмо когато си седнах обратно на мястото, викарият излезе с целенасочена стъпка пред публиката и застана пред сцената. Той се усмихна снизходително и изчака Дафи, госпожа Малит и Догър да заемат местата си.

— Дами и господа, момчета и момичета, енориаши на „Свети Танкред“ и гости, благодаря ви, че сте тук. Тази вечер имаме честта да приветстваме сред нас прочутия кукловод — ако той ми позволи да използвам това гръмко название — Рупърт Порсън.

(Аплодисменти)

— Макар господин Порсън, или Рупърт, ако мога така да го нарека, да е най-известен с предаването си по Би Би Си „Вълшебното кралство“, което, сигурен съм, всички знаете, че е родината на катерицата Сноди…

(Аплодисменти)

— … разбрах от сигурен източник, че той пътува много и представя артистичните си кукли, а веднъж дори е изнасял представление пред една от коронованите особи на Европа.

(Аплодисменти)

— Но преди Джак да продаде кравата на майка си за шепа бобени зърна…

— Пст! Не издавайте сюжета, отче!

(Това го каза Тъли Стоукър, собственикът на „Тринайсетте патока“, а думите му бяха посрещнати със смях, включително неговия собствен.)

— … и докато маестрото подготвя вълшебните си марионетки, Женската църковна организация към „Свети Танкред“ с радост ви представя музикалното изпълнение на госпожици Падок — Лавиния и Аурелия.

„О, Боже, пощади ни!“

Бяхме пощадени да не ги слушаме по време на дневното представление, само защото се оказаха заети в чайната си „Свети Николай“.

Госпожиците Падок държаха в зловещата си хватка всички обществени мероприятия в енорийската зала на „Свети Танкред“. Независимо дали ставаше въпрос за сбирка на Женското дружество, игра на вист, организирана от Църковното дружество, благотворителен базар на Женската църковна организация или пролетно изложение на цветя от Енорийската организация, госпожици Падок пееха зиме и лете, в дъжд и слънце.

Госпожица Лавиния се настаняваше на пианото, тършуваше в плетената си чанта и изваждаше прокъсана партитура: „Последният поход на Наполеон“.

След безкрайна пауза — по време на която се взираше с нос, почти опрян в партитурата — тя се изправяше назад с изпънат като ръжен гръб, вдигаше ръце над клавишите, спускаше ги, поглеждаше отново към партитурата с присвити очи, и започваше да блъска по клавишите като мечка гризли, опитваща се да сграбчи с нокти сьомга, която видях в един кинопреглед.