Алън Брадли - Номерът с въжето

Когато Ния се качи по стълбите, по полирания под изскърца гумена подметка и Синтия излезе навън.

— Жена ми предложи да те закара до Бъкшоу — обърна се към мен викарият и веднага разбрах, че послъгва. — Предполагам, че довечера ще се върнеш с цялото си семейство, нали?

— Разбира се. Те много обичат „Джак и бобеното стъбло“.

С Гладис, завързана несигурно на покрива, пъплехме бавно в уморения стар „Оксфорд“. Синтия, като всички съпруги на свещеници, имаше склонност да стиска прекалено здраво волана и да го извърта рязко наляво и надясно, при което се движехме почти зигзагообразно между храсталаците от двете страни на пътя.

Седнала до нея на предната седалка, имах чудесната възможност да разгледам неправилната й захапка отблизо и в профил. Дори със затворена уста, се виждаха забележително много зъби, което ме накара сериозно да се замисля дали е разумно да се бунтувам срещу шините.

— Все ще се намери някой, нали? — проговори тя изведнъж с все още пламнало от преживяното унижение лице. — Непрекъснато някой по-нуждаещ се те изтиква от дома ти, не че възразявам, разбира се. Първо бяха циганите. После, по време на войната, евакуираните. След това, миналата година, циганите пак се върнаха. Денуин отиде при тях в Гибът Уд и ги покани лично, всички, да дойдат на Свето причастие. Нито един не се появи, естествено. Циганите са диваци по същество иди може би римокатолици. Не че нямат души, имат разбира се, но все имаш чувството, че техните души са много по-мрачни от твоята.

— Чудя се дали Ния е доволна от банята — отбелязах ведро, докато карахме по алеята с кестените към Бъкшоу.

Синтия се взря право напред и стисна силно волана.

— Глупости! — заяви леля Фелисити. — Ще отидем заедно като семейство.

Седяхме в салона, отдалечени един от друг, доколкото позволяваха обстоятелствата.

Татко промърмори нещо за класьори с марки, а виждах, че Дафи вече е задържала дъха си, за да се престори на болна от треска.

— С момичетата трябва да излизате по-често, Хавиланд. Всички сте бледи като медузи. Аз черпя. Ще се обадя на Кларънс да докара колата веднага след като вечеряме.

— Но… — опита се да възрази татко.

— Не приемам възражения, Хавиланд.

Навън, Догър плевеше покрай терасата. Леля Фелисити почука рязко по рамката на прозореца, за да привлече вниманието му.

— Да, госпожице? — отвърна Догър и отиде до френските врати със сламена шапка в ръце.

— Позвъни на Кларънс и му кажи, че искаме да поръчаме такси за седем души в шест и трийсет.

— За шест и трийсет ли, госпожице? — сбърчи чело Догър.

— Разбира се — отвърна леля Фелисити. — Ще трябва да направи два курса. Предполагам, че с госпожа Малит ще овесите носове, ако не ви вземем. Кукленият театър не е само за аристокрацията.

— Благодаря, госпожице — рече Догър.

Опитах се да уловя погледа му, но той си тръгна.

Кларънс паркира при покритата порта в седем часа без двайсет минути. Слезе от таксито и заобиколи, за да отвори вратата на леля Фелисити, която настоя да седне на предната седалка до него, за да следи, както се изрази тя, „дали кара внимателно“.

Беше се облякла с нещо като оперетно наметало над обемен костюм от червена коприна, който приличаше на отмъкнат от персийски харем. Шапката й представляваше смачкана черна торба с пауново перо, стърчащо отзад като пушека от „Летящият шотландец“; на краката й се мъдреха чифт средновековни пантофки, жълти като горчица, с дълги и извити нагоре остри носове като шприцове за глазура. Пристигнахме пред енорийската зала и татко и Фели слязоха от другата страна на таксито.

— А сега върви да докараш останалите, Кларънс — нареди му леля Фелисити. — И не се туткай.

Шофьорът докосна с показалец козирката на шапката си и след като демонстративно дръпна скоростния лост, потегли.

В залата видяхме, че целият първи ред от столове е запазен за нас. Леля Фелисити не се бе скъпила за билетите. Двамата с татко щяха да седнат по средата на реда, а Фели и Дафи от лявата им страна. Аз щях да заема мястото отдясно на татко с Догър и госпожа Малит (когато пристигнеха) до мен.

Всичко беше готово. Светлините вече бяха приглушени до степен, в която тръпнеш в очакване. Иззад кулисите долиташе по някоя мелодия, а от време на време червените кадифени завеси на куклената сцена помръдваха примамливо.

В залата, изглежда, се бе събрало цялото население на Бишъпс Лейси. Видях, че Мат Уилмът е седнал до стената на един от задните редове. Госпожица Кул се бе настанила на реда зад него и слушаше Синтия Ричардсън, която й шептеше нещо на ухо, а зад тях беше госпожица Маунтджой, племенницата на покойния доктор Туининг, стария учител на татко. Отдясно на госпожица Маунтджой един до друг седяха Дитер Шранц и Сали Строу от фермата Кълвърхаус. Помахах им лекичко и те ми се усмихнаха.