Алън Брадли - Номерът с въжето

Когато най-сетне малката фигурка успя въпреки всичко да стигне до финалния тържествен акорд, клавесинът се вдигна на задните си крака, поклони се и се сгъна спретнато в куфар, който куклата вдигна. След това напусна сцената под бурни аплодисменти. Няколко души, сред които и аз, скочихме на крака.

Светлините отново угаснаха.

Последва пауза… тишина.

Щом публиката притихна, до ушите ни достигна мелодия — друга мелодия.

Веднага разпознах произведението. Беше „Утро“ от сюитата на Едвард Григ „Пер Гинт“, което ми се стори идеалният избор за случая.

— Добре дошли в приказната страна — каза женски глас, щом музиката затихна и светлината на прожектора разкри най-чудатия и забележителен герой, когото бях виждала!

Седнала отдясно на сцената — явно беше заела мястото си през няколкото секунди тъмнина, — тя носеше дантелено жабо, черна рокля като на пилигримите с дантелено бюстие, черни обувки с квадратни сребърни токи и миниатюрни очилца, кацнали на самия крайчец на носа й. Косата й представляваше водопад от сиви къдрици, които се лееха изпод висока островърха шапка.

— Казвам се Мама Гъска.

Това беше Ния!

Публиката заахка и заохка, а тя седеше и се усмихваше търпеливо, докато всички не притихнаха.

— Искате ли да ви разкажа приказка? — попита тя с глас, който не звучеше като на Ния, но в същото време беше точно като нейния.

— Да! — извикаха всички в хор, включително и викарият.

— Добре — рече Мама Гъска. — Ще започна от началото и ще ви разкажа всичко до край.

Муха да бе бръмнала в залата, щеше да се чуе.

— Имало едно време — започна тя — едно селце недалеч от тук…

И докато изричаше тези думи, кадифената завеса със златистите пискюли се вдигна бавно и разкри уютната къщурка, която зърнах зад кулисите, но сега я виждах много по-подробно: прозорците с ромбовидни решетки, нарисуваните ружи, трикракото столче за доене…

— … където живеела бедна вдовица със сина си на име Джак.

В този миг на сцената излезе момче с къси кожени панталони, бродирана риза и старинно елече и си подсвиркваше фалшиво в такт с музиката.

— Майко — извика то, — у дома ли си? Гладен съм.

То се обърна и се огледа, засенчило с длан очи от светлината на нарисуваното слънце, и цялата публика ахна в един глас.

Издяланото дървено лице на Джак беше лице, което всички познавахме: сякаш Рупърт нарочно бе изработил главата на марионетката, като е гледал от снимка на Робин — мъртвия син на семейство Ингълби. Приликата беше поразителна.

Като вятъра в студената гора през ноември, вълна от неспокоен шепот се разнесе из залата.

— Шшшт! — изсъска най-накрая някой.

Мисля, че беше викарият.

Чудех се как ли се чувства той, след като е видял лицето на дете, което лично е погребал в църковния двор.

— Джак бил много мързеливо момче — продължи Мама Гъска. — И тъй като не искал да работи, малкото спестени пари от майка му бързо се стопили. В къщата не им останало нищо за ядене, а нямали и пукната пара за храна.

Сега бедната вдовица излезе иззад къщурката с въже в ръка, на чийто край бе завързана крава. И жената, и кравата бяха кожа и кости, но кравата имаше преимуществото на прекрасен чифт огромни кафяви очи.

— Трябва да продадем кравата на касапина — каза вдовицата.

При тези думи животното обърна тъжните си очи към стопанката си, после към Джак и накрая към публиката. Сякаш погледът му казваше: „Помогнете ми!“

— Ахх! — въздъхнаха всички съчувствено.

Вдовицата обърна гръб на бедното животно и се отдалечи, като остави Джак да свърши мръсната работа. Щом тя излезе, на портата изникна амбулантен търговец.

— Добрутро, гусине — каза той на Джак. — Виждате ми се умно момче. Кат’ момче, на което му трябва боб.

— Може и така да е — отвърна Джак.

— Джак се мислеше за умел търговец — каза Мама Гъска — и преди да успеете да кажете Ланварпулгуингилгогеръхуърндробуллантисилиогогогох, което е името на село в Уелс, той вече бил разменил кравата за шепа бобени зърна.

Кравата скова крака и заби инатливо копита в земята, когато търговецът я дръпна, а Джак остана да се взира в шепата бобени зърна в дланта си.

В следващия миг майка му внезапно се върна.

— Къде е кравата? — изписка тя. — Тиквеник такъв!

И го срита в панталоните.

При това децата в публиката избухнаха в смях и трябва да призная, че и аз се изкикотих. В момента съм във възрастта, в която гледам подобни сцени сякаш имам два мозъка — единият се киска на воля на подобни глупости, а другият само се усмихва притеснено като Мона Лиза.