Алън Брадли - Номерът с въжето

Всичко беше обляно от снопове светлина, която осветяваше редове електрически превключватели и лостове, чиито кабели и жици се виеха във всички посоки. Зад сцената всичко тънеше в мрак, а сиянието на малките лампички, колкото и слабо да беше, правеше невъзможно да се види какво има в сенките.

— Качи се — обади се глас от мрака горе. Беше Рупърт. — Отстрани има стълба. Внимавай.

Опипом заобиколих отзад сцената и намерих стълбата с ръце. След няколко крачки нагоре се озовах на дървена платформа, поставена напряко над куклената сцена.

Здрав парапет, направен от черни метални тръби, служеше на Рупърт за опора на кръста му, докато той стоеше наведен напред, за да управлява куклите. Макар те да бяха обърнати така, че не виждах лицата им, няколко от тези съчленени герои висяха на една греда зад мен: стара жена, мъж и момче, съдейки по селските им дрехи.

От едната страна, достатъчно близо, че да е подръка, бе закрепен магнетофонът с ролки, заредени с лъскава кафява лента, която, съдейки по цвета, явно бе покрита с емулсия от железен оксид.

— Ния помоли да ти напомня да намалиш музиката, когато започне да говори — прошепнах, сякаш му казвах тайна.

— Добре. Няма нужда да шепнеш. Завесите поглъщат звука. Тук горе никой не може да ни чуе.

Тази мисъл не беше особено утешителна. Ако имаше желание, Рупърт можеше да ме хване за врата с мощните си ръце и да ме удуши сред пълна тишина. Никой отпред нямаше да разбере какво става, докато не намерят трупа ми.

— Трябва да се връщам — заявих аз. — Помагам с билетите.

— Добре, но виж това, преди да тръгнеш. Малко деца получават възможност да влязат зад кулисите.

Още докато говореше, той се протегна и завъртя голямо копче, при което светлината от лампите на сцената под нас се приглуши. Едва не загубих равновесие, когато под краката ми от нищото изникна малък свят. Внезапно установих, че се взирам надолу като бог в приказен пейзаж от синьо небе и нарисувани зелени хълмове. Сгушена в долината, стоеше сламена къщурка с пейка в двора и разнебитен обор.

Дъхът ми спря.

— Ти ли изработи всичко това?

Рупърт се усмихна и посегна към друг лост. Когато го дръпна, денят се стопи, настъпи мрак и прозорчетата на къщурката светнаха.

Макар да виждах всичко обърнато нагоре, ме прободе нещо, което не бях изпитвала до този момент.

Беше тъга по дома.

Сега, още по-силно отколкото първия път, когато го зърнах, ми се искаше да се пренеса сред тихия малък декор, да мина по пътеката, да извадя ключ от джоба си и да отворя вратата на къщурката, да седна пред огнището, да се обгърна с ръце и да остана там завинаги.

Рупърт също се бе преобразил. Изписано беше на лицето му. Осветявани отдолу, чертите му изглеждаха напълно спокойни, а широките му устни бяха разтегнати в нежна и благосклонна усмивка.

Той се опря на тръбите от двете страни на парапета и свали черната памучна качулка на едър предмет встрани от сцената.

— Запознай се с великана Галигант. Това е последният ти шанс, преди да излезе на сцената.

Маската представляваше лицето на чудовище с черти, изкривени от постоянен гняв, обсипано с цирей, а брадичката беше покрита със стърчащи като кабарчета черни косми.

Изписках и направих крачка назад.

— Това е просто картон — рече Рупърт. — Не се плаши, не е толкова ужасен колкото изглежда. Горкият Галигант… всъщност съм много привързан към него. Двамата прекарваме доста време заедно тук горе и чакаме края на представлението.

— Той е… удивителен — отвърнах аз и преглътнах. — Но защо няма конци?

— Защото на практика не е марионетка. Всъщност е само глава и рамене. Няма крака. Има панти там, където трябва да е кръстът му, които го държат изправен и не се виждат. Обещай ми, че няма да казваш на никого. Това е тайна на занаята.

— Обещавам.

— В края на пиесата, когато Джак отсича бобеното стъбло, само трябва да вдигна този лост, тъй като той е на пружина, и…

Когато докосна края му, една малка метална летвичка изскочи като железопътна стрелка и Галигант падна с трясък пред къщичката и изпълни почти цялото пространство на куклената сцена.

— При този номер всички на първите редове ахват — каза Рупърт. — Става ми смешно всеки път, когато ги чуя. Трябва обаче да внимавам Джак и бедната му стара майка да не попаднат на пътя му. Не мога да допусна да ги смаже падащ великан.

Рупърт се протегна надолу, хвана Галигант за косата, издърпа го горе и го нагласи отново на мястото му.