Алън Брадли - Номерът с въжето

— Защо не й помогне Дафи? Тя е специалистката по библиотеки и архиви.

Това не беше съвсем вярно, тъй като аз отговарях за великолепна викторианска химична лаборатория, а да не говорим за купищата документация на чичо Тар. Просто се надявах да не се налага да споменавам за кукления театър, чието представление щеше да започне след часове. Но Дългът потъпка Развлеченията.

— Дафни и Офелия отидоха в селото, за да пуснат писма. Ще обядват там, а после ще посетят фермата на Фостър, за да видят понито на Шийла.

Хитрите лисици! Как само го бяха измислили!

— Но аз обещах на викария. Той разчита на мен. Опитват се да съберат пари за нещо… не знам точно за какво. Ако не съм в църквата до девет часа, Синтия… искам да кажа госпожа Ричардсън — ще трябва да дойде да ме вземе с колата си.

Както и очаквах, този удар под кръста накара татко наистина да се замисли.

Виждах как сбърчва вежди, докато преценява кой от двата варианта е по-неприятен: дали да отстъпи с достойнство, или да се сблъска лице в лице с „Потъването на Хеспер“.

— На теб не може да се разчита, Флавия — каза той. — Изобщо не може да се разчита.

Естествено! Това е едно от качествата ми, които ценях най-много.

Напълно нормално е на единайсетгодишните да не може да се разчита. Минали сме възрастта, в която сме като кукли: хората се навеждат, боцкат ни в коремчетата с пръсти и издават идиотски звуци като „бу-бу“, за които само като си помисля и ми идва да повърна. И въпреки това още не сме достигнали възрастта, когато всички ни бъркат с възрастни хора. Неоспорим факт е, че никой не ни забелязва, освен когато реши, че му е изгодно.

В този миг ме забелязаха. Бях прикована от свирепия като на тигър поглед на татко. Примигнах два пъти: толкова, че да не покажа неуважение.

В следващия миг разбрах, че е омекнал. Видях го в очите му.

— Ех, добре — каза той с достойнство, макар и победен. — Отивай. И предай поздравите ми на викария.

Не чувам ли аплодисменти? Свободна съм! Нищо работа!

Гумите на Гладис свистяха доволно по шосето.

— Лятото дойде — запях с цяло гърло. — Пей, кукувице, пей!

Една крава вдигна лениво очи, а аз се изправих на педалите и направих нестабилен реверанс, докато минавах покрай нея.

Спрях пред енорийската зала тъкмо когато Ния и Рупърт идваха през високата трева от дъното на църковния двор.

— Спахте ли добре? — провикнах се към тях и им помахах.

— Като трупове — отвърна Рупърт.

А тази дума описваше идеално начина, по който изглеждаше Ния. Косата й висеше на дълги мръсни кичури, а черните сенки под зачервените й очи ми напомниха за нещо, за което предпочитах да не мисля. Или е летяла с вещиците от покрив на покрив цяла нощ, или двамата с Рупърт са се карали жестоко.

Мълчанието й ми подсказа, че причината е в Рупърт.

— Пресен бекон… пресни яйца — продължи той и се потупа силно по гърдите с юмруци като Тарзан. — Така се разсънваш най-добре.

Ния само ме погледна, подмина ни и се стрелна в залата, където сигурно бързаше за дамската тоалетна.

Разбира се, аз я последвах.

Тя беше паднала на колене пред порцелановото гърне, плачеше и повръщаше едновременно. Заключих вратата.

— Ще имаш бебе, нали?

Ния ме изгледа със зяпнала уста и пребледняло лице.

— Откъде знаеш? — ахна тя.

Щеше ми се да отвърна „Елементарно“, но бях наясно, че сега не е моментът да се фукам.

— Направих лизозомен тест на кърпичката, която ти дадох.

Ния стана тромаво и ме сграбчи за раменете.

— Флавия, не бива да казваш на никого! Нито думичка! Освен теб никой друг не знае.

— Дори и на Рупърт ли? — попитах аз. Не можех да повярвам.

— Особено на Рупърт. Ще ме убие, ако разбере. Обещай ми, Флавия, моля те, обещай ми!

— Честна дума — заявих аз и вдигнах три пръста — поздравът на момичетата скаути. Макар да ме бяха изхвърлили от организацията за неподчинение (както и заради някои други неща), реших, че не е нужно да споделям мрачните подробности с Ния.

— Добре че отседнахме на полето. Сигурно сме се чували на километри как си крещим. Карахме се заради жена. Винаги има по някоя жена, нали?

В тази област не бях експерт, но въпреки това се опитах да си дам вид, че я слушам внимателно.

— Рупърт винаги си намира бързо някоя фуста. Сама видя: не бяхме на Джубили Фийлд и десет минути, когато той хукна към гората с онази от селскостопанската армия, Сара, или както там се казва.

— Сали — поправих я аз.

Макар идеята й да бе интересна, аз знаех, че всъщност Рупърт беше пушил индийски коноп в Гибът Уд с Гордън Ингълби. Но не можех да кажа на Ния, че Сали Строу изобщо не е присъствала.