Алън Брадли - Номерът с въжето

— Нали каза, че е отишъл да търси части за караваната?

— О, Флавия, колко си… — Тя премълча последната дума. — Естествено, че така ще кажа. Не исках да вадя кирливите ни ризи пред непознат.

Мен ли имаше предвид или говореше за Дитер?

— Рупърт все пуши, за да прикрие миризмата, която пачаврите му оставят по него. Надушвам го. Но този път малко прекалих — добави тя унило. — Отворих вратата на караваната и го замерих с първия предмет, който ми попадна. Не биваше. Оказа се новата кукла Джак. Работи по нея седмици наред. Старата се прокъса и понякога се разпада в най-неподходящия момент. Също като мен — изплака Ния и отново повърна.

Искаше ми се да й помогна с нещо, но в подобни ситуации страничният наблюдател не може да стори нищо.

— Стоя буден цяла нощ и се опитваше да я поправи.

По пресните белези по врата й видях, че през нощта Рупърт не се е занимавал само с куклата.

— О, как ми се иска да е мъртъв — изстена Ния.

На вратата се потропа силно: остра канонада от бумкания.

— Кой е вътре? — попита настойчиво женски глас и сърцето ми се сви.

Беше Синтия Ричардсън.

— И други хора искат да използват тоалетната — провикна се тя. — Моля, опитайте се да имате предвид и нуждите на останалите.

— Излизам, госпожо Ричардсън — провикнах се в отговор. — Аз съм, Флавия.

Проклета жена! Как можех толкова бързо да се престоря на болна?

Грабнах памучната кърпа от закачалката до мивката и грубо натрих лице, като усетих как в него нахлува кръв още докато търках. Разчорлих коса, наплисках се с вода и я разнесох по зачервеното си чело, а после оставих струйка слюнка да виси ужасяващо от ъгълчето на устата ми.

След това пуснах водата в тоалетната и отключих вратата.

Докато чаках Синтия да я отвори, както знаех, че ще направи, зърнах отражението си огледалото. Бях олицетворение на жертва на малария, чийто лекар тъкмо е отишъл да позвъни на гробаря.

Щом топката на бравата се завъртя и вратата се отвори рязко навътре, направих няколко несигурни крачки навън в коридора и издух бузи, сякаш се каня да повърна. Синтия се дръпна назад до стената.

— Извинявайте, госпожо Ричардсън — казах дрезгаво. — Прилоша ми. Сигурно съм яла нещо. Ния беше много мила… но мисля, че след като глътна малко свеж въздух, ще се оправя.

При тези думи се шмугнах покрай нея с Ния по петите, а Синтия не я удостои с повече от бърз поглед.

— Направо си страшна — каза Ния. — Наистина, съзнаваш ли го?

Седяхме на една хоризонтална надгробна плоча в двора на църквата и чакахме зачервеното ми лице да изсъхне на слънцето. Ния прибра червилото си и затършува в чантата си за гребен.

— Да — отвърнах делово. Все пак беше вярно, нямате защо да отричам.

— А-ха! Ето къде сте били! — обади се един глас.

Елегантен дребен мъж с памучни панталони, сако и жълта копринена риза се приближаваше с бърза крачка към нас. Вратът му бе обгърнат от бледолилаво шалче, а между зъбите му стърчеше незапалена лула. Той пристъпваше предпазливо наляво-надясно, като се опитваше да не нагази през някой от по-хлътналите гробове.

— О, Боже! — изстена Ния, без да помръдва устни, а после се обърна към него: — Здравей, Мат. Имаш половин свободен ден от маймунарника, а?

— Къде е Рупърт? — попита мъжът. — Вътре ли е?

— Много се радвам да те видя, Ния — каза тя. — Колко прекрасно изглеждаш днес, Ния. Не забравяй добрите обноски, Мат.

Мат — или както там се казваше — се обърна на пети в тревата и се отдалечи към залата, все още пристъпващ предпазливо.

— Мат Уилмът — обясни Ния. — Продуцентът на Рупърт от Би Би Си. Миналата седмица се скараха жестоко. Рупърт просто си тръгна. Остави Мат да се оправя сам с Лелята… с Би Би Си имам предвид. Но как, за Бога, ни е намерил? Рупърт каза, че тук сме в безопасност. „Временно си отиваме на село“, така рече.

— Вчера сутринта е пристигнал с влака в Додингсли — споделих заключението, до което бях стигнала.

— Най-добре е да влезем вътре. Със сигурност ще прехвръкнат искри.

Още преди да стигнем до вратата, чух гневния глас на Рупърт да отеква из залата.

— Не ме интересува какво е казал Тони. Тони може да върви да си седне на четката, както и ти, Мат, като се замисля сега. За последен път се подигравате с Рупърт Порсън.

Когато влязохме, Рупърт беше изкачил половината стъпала към сцената. Мат стоеше по средата на залата с ръце на хълбоците. И двамата явно не ни забелязаха.

— О, стига, Рупърт. Тони е напълно в правото си да ти каже, че си прекрачил границата. А, повярвай ми, Рупърт, този път наистина я прекрачи, при това доста сериозно. Много удобно за теб да разбуниш духовете, а после да избягаш от отговорност, като тръгна да пътуваш с театъра си. Но ти винаги правиш така, нали? Само че този път му дължиш поне да го изслушаш.