Алън Брадли - Номерът с въжето

В този миг неизвестно защо в съзнанието ми изникна проповед, която викарият бе изнесъл в началото на годината. В откъса от Битие се казваше: „В онова време имаше на земята исполини“. Викарият ни обясни, че в оригиналния текст на иврит думата, използвана за тези исполини, била нефилими, което означавало жестоки побойници или жестоки тирани: не физически едри, а зли. Не чудовища, а човешки същества, изпълнени със злост.

— Трябва да се връщам — казах аз. — Благодаря ти, че ми показа Галигант.

Ния я нямаше никаква, а нямах време да я търся.

— Боже, не знам каква задача да ти възложа — бе казал викарият. — Просто помагай, на когото има нужда.

Това и направих. През следващия един час късах билетите и настанявах зрителите (предимно деца) по местата им. Изгледах кръвнишки Боби Брокстън и му направих знак да си свали краката от напречните летви на стола пред себе си.

— Това място е запазено за мен — изсъсках заплашително.

Качих се на кухненския шкаф и намерих втория чайник, който някак си се е озовал най-отзад на най-горната лавица, и помогнах на госпожа Дилейни да нареди празни чаши и чинийки за чай на един поднос. Дори изтичах до пощата, за да разваля банкнота от десет лири за монети.

— Ако викарият се нуждае от монети — каза госпожица Кул, пощальонката, — защо не отвори кутиите с дарения от неделното училище? Знам, че парите са за различни мисии, но винаги може да остави банкноти на мястото на взетите монети и да не се натрапва на Негово величество за пенита. Но пък свещениците невинаги са толкова практични, колкото би се очаквало от тях, нали скъпа?

До два часа вече бях изтощена.

Когато най-накрая заех мястото си — на първия ред по средата — нетърпеливото шумолене на публиката достигна връхната си точка. Залата беше пълна.

Някъде зад сцената викарият угаси лампите и за един дълъг миг седяхме в непрогледна тъмнина.

Облегнах се назад на стола… и зазвуча музика.

Беше откъс от произведение на Моцарт: една от онези мелодии, които ти се струва, че си чувал и преди, дори никога да не си ги слушал.

Представих си как ролките на магнетофона на Рупърт се въртят зад сцената, как извличат музиката чрез магнити от субатомния свят на железния оксид. Тъй като вероятно са минали почти двеста години, откакто Моцарт е чул за пръв път мелодията в главата си, ми се струваше някак си уместно звуците на симфоничния оркестър да се съхраняват в частици ръжда.

Завесата се вдигна и аз се изненадах: вместо къщурката и идиличните хълмове, които очаквах да видя, сцената беше напълно черна. Рупърт явно бе покрил декора с черен плат.

Сцената беше осветена от прожектор и в самия й център стоеше миниатюрен клавесин, бялото на чиито два реда клавиши се открояваше ярко сред околната тъма.

Музиката утихна и публиката затаи дъх в очакване. Всички се бяхме привели нетърпеливо напред…

Прошумоляване в единия край на сцената привлече вниманието ни и една фигура се запъти уверено към клавесина — беше Моцарт!

Облечен с костюм от зелена коприна, с връзка на врата, бели три четвърти чорапи и обувки с токи, той изглеждаше така, сякаш бе прекрачил през прозорец и се беше озовал от XVIII в. в наши дни. Идеално напудрената му бяла перука обрамчваше розово арогантно лице. Моцарт вдигна ръка, засенчи очи и се взря в тъмното, за да види кой имаше безочието да се изкикоти.

След като поклати глава, той отиде до клавесина, извади кибритена клечка от джоба си и запали свещите: по една в двата края на клавишите.

Изпълнението му беше зашеметяващо! Публиката избухна в аплодисменти. Струва ми се, че всички осъзнаваха, че гледат произведение на истински майстор на представленията.

Малкият Моцарт се настани на високия стол пред клавесина, вдигна ръце, сякаш да засвири… и шумно изпука кокалчетата на пръстите си.

Публиката избухна в смях. Помислих си, че Рупърт е записал звука от чупене на орехи с лешникотрошачка: прозвуча така сякаш малката марионетка беше счупила всяка костица в дланите си.

И в следващия миг Моцарт започна да свири, а ръцете му летяха с лекота по клавишите като совалката на тъкачен стан. Свиреше „Турски марш“: ритмична, весела, жива мелодия, която ме накара да се усмихна.

Едва ли има нужда да описвам всичко подробно: от падащия стол до двата еднакви реда клавиши, които се опитваха да захапят пръстите на куклата като зъби на акула, цялата композиция от началото до края ни накара да се превиваме от смях.