Алън Брадли - Номерът с въжето

Викарият веднага отиде при нея.

— Не! Не! — изписка тя. — Не отвеждайте старата Мег! Оставете я на мира!

Той някак си успя да я прегърне през рамо и да я заведе внимателно, но непреклонно в кухнята, където още около минута се чуваше как Мег нарежда с пресипнал глас:

— Дяволът! Дяволът! Дяволът взе горкичкия Робин!

Всички в залата се смълчаха. Родителите започнаха да изкарват децата си — всички до едно вече утихнали, към изходите.

Дамите от Женското църковно дружество известно време подреждаха безцелно това-онова, а после си тръгнаха — вероятно, за да клюкарстват с ръце пред устите.

Оказах се сама.

Ния също, изглежда, бе изчезнала, въпреки че не я видях да излиза. Тъй като чувах гласове зад кулисите, реших, че Рупърт сигурно още седи на моста на куклената сцена.

Тогава се замислих за практическата страна на физиката. Както вече споменах, строителите от викторианската епоха, построили енорийската зала, са я направили с идеална акустика. Огромните дървени панели, с които бе облицовано помещението, улавяха и най-слабия звук и го насочваха великолепно. Установих, че както стоя в самия център на залата, с острия си слух мога да различа всяка отделна дума. Един от гласовете, които чувах, беше на Рупърт.

— По дяволите — казваше той със силен шепот. — По дяволите, Ния!

Тя не отвърна нищо, макар да ми се стори, че я чувам да хлипа.

— Е, ще трябва да прекратим това. Съвсем просто е.

Какво да прекратят? Нима му е казала, че е бременна? Или пък говореше за кавгата с Мат Уилмът? Или пък с Гордън Ингълби?

Преди да успея да чуя останалата част от разговора, вратата на кухнята се отвори и викарият влезе в залата, хванал Лудата Мег под ръка, следван от Синтия и две членки на Женското църковно дружество.

— И дума да не става — казваше Синтия. — В никакъв случай. Там вони на боя. Освен това нямаме…

— Опасявам се, че в този случай няма да те послушам, скъпа. Бедната жена трябва да си почине някъде, а не можем да я пратим обратно в…

— В колиба в гората ли? — попита Синтия с пламнали бузи.

— Флавия, миличка — рече викарият, щом ме забеляза, — би ли изтичала в къщата? Вратата е отключена. Ще махнеш ли книгите от дивана в кабинета ми… няма значение къде ще ги оставиш. Идваме веднага.

Внезапно иззад завесата се появи Ния.

— Почакайте само минутка, отче — каза тя. — Ще дойда с вас.

Забелязах, че се владее, но едва-едва.

Кабинетът на викария изглеждаше така, сякаш Чарлс Кингсли тъкмо е оставил писалката си и е излязъл от стаята. Високата от пода до тавана библиотека бе натъпкана с книги, които, съдейки по тъмните им подвързии, можеха да са само от интерес за църквата. Отрупано с всевъзможни вещи бюро закриваше по-голямата част от единствения прозорец в стаята, а черен диван с резбовани крака — Еверест от прашни книги — бе наклонен под странен ъгъл върху протрит турски килим.

Тъкмо преместих книгите на пода и Ния и викарият пристигнаха и доведоха внимателно Мег до дивана. Тя изглеждаше замаяна и успя да промърмори само няколко неясни думи, докато Ния й помагаше да се облегне и пооправяше мръсните й дрехи.

Миг по-късно внушителната фигура на доктор Дарби се извиси на прага. Някой явно бе изтичал до главната улица и го беше извикал от кабинета му.

— Хм — промърмори той, остави черната си лекарска чанта, откопча я и затършува из нея. Със силно шумолене извади хартиена кесийка, от която си взе ментов бонбон и го пъхна в устата си.

След като изчисти тази подробност, се наведе над Мег, за да я прегледа.

— Хм — повтори той и извади от чантата си спринцовка. Напълни я с бистра течност от малко шишенце, вдигна ръкава на Мег и внимателно плъзна иглата в ръката й.

Мег не издаде нито звук, но го гледаше като ударен с тежък чук кон.

От един висок гардероб в ъгъла — като с магия — викарият извади възглавница и пъстро плетено одеяло.

— Използвам го за следобедна дрямка — усмихна се той, зави Мег внимателно, а тя захърка още преди всички да излезем тихо от стаята.

— Отче — каза рязко Ния. — Знам, че е невъзпитано от моя страна, но искам да ви помоля за една голяма услуга.

— Слушам — отвърна викарият и хвърли разтревожен поглед към Синтия, която крачеше напред–назад в дъното на коридора.

— Безкрайно ще съм ви благодарна, ако ми позволите да се изкъпя. Не съм се къпала от толкова отдавна, че вече се чувствам като влечуго.

— Разбира се, скъпа — рече викарият. — Банята е на горния етаж в дъното на коридора. Използвай сапуна и кърпите. И не обръщай внимание на малката лодка — добави той с усмивка. — Моя е.