След като приключеше, сестра й Аурелия, заемаше мястото си, облечените й в бели ръкавици пръсти поглаждаха небрежно прашния капак на пианото и тя започваше да чурулика (няма друга дума, с която да се опишат звуците, които излизаха от гърлото й) „Потокът Бендемиър“.
После председателят съобщаваше, че Енорийската организация е гласувала единодушно да удостои госпожици Падок с почетна премия, „кесийка за благодарност“, както винаги се изразяваше.
И госпожиците започнаха!
Госпожица Лавиния с приковани в партитурата очи, свиреше „Последният поход на Наполеон“, а аз забелязах за пръв път, че докато четеше нотите, мърдаше и устни. Зачудих се какво ли казва. Творбата нямаше текст. Нима си изброяваше акордите? Или се молеше?
За щастие тя засвири в малко по-бързо темпо от обичайното и изпълнението приключи бързо — по-точно сравнително бързо. Забелязах, че мускулчетата по челюстта на Фели потрепват, а Макс изглеждаше така, сякаш стиска със зъби ментов бонбон от неръждаема стомана.
После дойде ред на госпожица Аурелия. Госпожица Лавиния изблъска по клавишите първите няколко акорда, преди сестра й да запее:
„Край потока Бендемиър беседка
с рози се издига,
а славеят пее там по цял ден.
Детството ми бе като сладък сън.“
(Като я гледах, заключих, че детството на госпожица Аурелия трябва де е преминало още по времето на крал Джордж III. 13 13 Джордж III (1738–1820). — Бел.прев.
)
„Седях сред розите и слушах
песента на славея.“
Когато и тя приключи, последваха слаби любезни аплодисменти и госпожица Аурелия постоя с килната глава за няколко секунди, като проверяваше с пръсти дали пианото е прашно и чакаше да я извикат на бис. Но зрителите, които знаеха много добре, че не бива да я насърчават, се наместиха бързо по местата си, а някои от нас дори скръстихме ръце.
Щом лампите в залата угаснаха, се обърнах, за да огледам за последен път публиката. Двама закъснели зрители тъкмо заемаха местата си до пътеката. За свой ужас видях, че това са Гордън и Грейс Ингълби — тя с обичайната си страховита черна премяна, той — с бомбе, за Бога! И двамата имаха вид, сякаш никак не им е приятно да са тук.
Първо в гърдите ми се надигна гняв. Защо никой не ги е предупредил? Защо никой не си е направил труда да им попречи да дойдат?
Защо не го направих аз?
Интересно, но в този момент си спомних неочаквано за нещо, което ми каза Дафи: дълг на конституционния монарх е да предупреждава и съветва.
Ако Негово кралско величество Джордж VI бе сред нас тази вечер, той със сигурност щеше да ги повика настрани и да им каже по някакъв начин за марионетката с лицето на мъртвото им дете. Но за съжаление кралят не беше тук.
Освен това вече беше твърде късно… В залата стана напълно тъмно. Като че ли никой, освен мен, не забеляза семейство Ингълби.
В следващия миг представлението започна. Поради неизбежната изява на госпожици Падок, Рупърт явно бе решил да си спести скеча с Моцарт и да започне направо с пиесата.
Червените кадифени завеси се отвориха, точно както следобед, и разкриха къщурката на вдовицата. Прожекторът освети Ния с костюма на Мама Гъска. В залата се разнесе „Утро“ на Григ, което навяваше призрачните образи на мрачни гори и заледени фиорди.
— Имало едно време едно селце, недалеч оттук — започна Ния, — в което живеела вдовица със сина си на име Джак.
И Джак се появи: Джак с лицето на Робин Ингълби.
Публиката отново ахна, щом някои зрители разпознаха чертите на мъртвото момче. Едва се осмелих да се обърна и да погледна, но под предлог, че полата ми се е закачила на сгъвката на стола, успях да се извъртя назад, достатъчно, та да зърна семейство Ингълби. Грейс се взираше с разширени очи, но не извика; изглеждаше вцепенена. Гордън стискаше ръката й, но тя сякаш не забелязваше.
На сцената куклата Джак извика:
— Майко, у дома ли си? Гладен съм!
— Джак бил много мързеливо момче — продължи Мама Гъска. — И тъй като не искал да работи, спестените пари от майка му се стопили бързо. В къщата не останало нищо за ядене, а нямали и пукната пара за храна.
Шушуканията и възклицанията утихнаха и представлението продължи. Рупърт беше в превъзходна форма, куклите се движеха така естествено и гласовете им звучаха толкова съвършено, че публиката бързо бе завладяна от магията му — точно както викарият каза, че ще стане.
Осветени от цветните лампички на сцената, лицата на хората около мен приличаха на фигури от картина на Тулуз-Лотрек — червени, разгорещени и напълно съсредоточени върху малките дървени актьори. Леля Фелисити схруска развълнувано бонбон за улесняване на храносмилането и аз забелязах, че татко има полуразвеселено изражение, макар да не разбрах дали причината бе в куклите, или в сестра му.
Читать дальше