Алън Брадли - Номерът с въжето

Размяната на кравата за зърната и ритникът в панталоните бяха посрещнати с още по-бурен смях отколкото на следобедното представление.

Много усти (включително и на Дафи) зяпнаха, когато бобеното стъбло порасна, докато Джак спеше, и зрителите започнаха да се смушкват доволно. Когато момчето започна да се катери по стъблото, Рупърт вече държеше подвластно цялото население на Бишъпс Лейси.

Как ли реагираше на успеха му Мат Уилмът? Гледахме едно от най-добрите представления на Рупърт на живо (така да се каже), без телевизионната апаратура да стои между него и публиката. Обърнах се и видях, че Мат е излязъл, а викарият е заел мястото му.

Още по-странното беше, че Гордън Ингълби също беше изчезнал. Столът му бе празен, но Грейс си седеше на мястото неподвижна, с празен поглед, прикован в сцената, където жената на великана тъкмо бе скрила Джак в голямата пещ.

— Трам-тра-та-там! — изрева великанът, когато влезе в кухнята. — Надушвам кръвта на англичанин!

— Джак изскочил от пещта… — каза Мама Гъска.

— Господарю! Господарю! — извика очарователната кукла арфа и си заскуба струните от ужас.

Това беше любимата ми част.

— … грабнал златната арфа и си плюл на петите, а великанът се спуснал след него!

Джак слезе по бобеното стъбло, около което се развяха зелени листа. Най-накрая растителността се разреди, декорът се бе променил и отново се виждаше къщурката на майката. Ефектът беше невероятен, а изобщо не можех да отгатна как го постигна Рупърт. Трябваше да го попитам.

— Майко! Майко! Дай брадвата! — изписка Джак и старицата дотича куцукайки от градината — о, колко бавно! — с брадвата в ръка.

Джак се нахвърли с всичка сила и с брадва в ръка към стъблото, което отново започна да се свива назад, сякаш лъскавото острие му причиняваше болка.

И в следващия миг, както и по-рано днес, стъблото започна да се свлича и се стовари на земята.

Джак като че ли се взря в нас, когато с гръмовен грохот великанът падна от небето.

За няколко секунди чудовището потръпваше страховито на земята, а от ъгълчето на устата му се просмукваше струйка кръв. Грозната му глава и раменете изпълваха сцената с хвърчащи искри, а от горящата му коса и козята брадичка се вдигаха струйки дим и малки пламъчета. Но празните очи, взиращи се невиждащо нагоре, не бяха на великана Галигант — това бяха изцъклените и умиращи очи на Рупърт Порсън.

И тогава лампите угаснаха.

Внезапно обгърната от непрогледен мрак, публиката си пое вкупом дъх и издиша също вкупом.

В кухнята някой бе запазил достатъчно самообладание, че да запали фенерче, и след миг го изнесе като поклащащ се блатен огън в основаната част на залата.

Колко досетливо от страна на викария веднага да спусне завесата! Или поне това се опитваше да направи той, когато силен внушителен глас го закова на място:

— Не! Не! Отдръпнете се! Не докосвайте нищо!

Беше Догър. Той бе станал от мястото си и препречваше пътя на викария с протегнати встрани ръце и изглеждаше изненадан колкото и нас от смелостта си. Ния, която бе изкачила първото стъпало към сцената, замръзна на място.

Всичко това се разви на фона на шарещия лъч от фенерчето, което придаде на сцената усещане за трагедия, разиграващата се по време на бомбардировки, осветена от прожектори.

В мрака от дъното на залата долетя втори глас: гласът на инспектор Хюит.

— Всички да останат по местата си. Не мърдайте, докато не ви разреша.

Той излезе бързо при сцената и изчезна зад кулисите, докато някой до вратата напразно натискаше ключовете за лампите, но крушките от матирано стъкло по стените останаха тъмни.

Чуха се няколко недоволни промърморвания, докато полицай Линет — без униформа тази вечер — не излезе пред седалките и не вдигна ръка, за да привлече вниманието на зрителите. Той беше извадил второ фенерче и го бе насочил към лицето си, а светлината му придаваше мъртвешки вид.

— Моля ви, послушайте инспектора — обърна се той към зрителите. — Той поема случая.

Забелязах, че доктор Дарби вече си проправя път през тълпата на страничната пътека.

После зърнах Ния, вкаменила се на място; не помръдваше и мускулче. Високата й шапка на Мама Гъска се бе килнала настрани и при други обстоятелства сигурно щях да се разсмея.

Първата ми реакция, разбира се, беше да отида при нея, но установих, че татко е стиснал здраво с ръка лакътя ми.

Когато тялото на Рупърт падна на сцената, Дафи и Фели веднага скочиха. Татко още им правеше знаци да седнат, но те бяха твърде развълнувани, за да му обърнат внимание.