Алън Брадли - Номерът с въжето

От ритника Джак всъщност хвръкна във въздуха и разпиля бобените зърна.

Сега цялата публика се тресеше от смях.

— Ще спиш в курника — заяви вдовицата. — Ако си гладен, кълви царевица.

И при тези думи тя изчезна.

— Горкичкият аз — рече Джак и се изтегна на пейката пред къщурката.

Слънчевата светлина угасна доста бързо и изведнъж настана нощ. Над хълмовете изгря пълна луна. Прозорците на къщурката светнаха и топлата им оранжева светлина обля двора. Джак потръпна в съня си, обърна се настрани и захърка.

— Но какво е това? — обади се Мама Гъска. — В градината мърда нещо!

Засвири мистична музика — звукът от флейта на ориенталски пазар.

Нещо шумолеше в градината! Сякаш с магия нещо, което приличаше първо на зелен конец, а после на зелено въже, започна да израства от пръстта, да се вие и усуква като кобра в кошницата на факир, докато върхът МУ не изчезна от поглед.

След като се издигна в небето и нощта бързо бе заменена от ден, стъблото стана още по-дебело, докато накрая се извисяваше като смарагдовозелено дърво, надвиснало над къщурката.

Отново засвири „Утро“.

Джак се протегна, прозя се и се изтърколи тромаво от пейката. С ръце на хълбоците той се наведе невъзможно дълбоко назад в опит да се разкърши. И тогава забеляза бобеното стъбло.

Отскочи назад като ударен и се опита да запази равновесие, като размаха ръце като мелница.

— Майко! — извика той. — Майко! Майко! Майко! Майко!

Старата жена се появи веднага с метла в ръка, а Джак заподскача около нея и сочеше с пръст като полудял.

— Оказало се — продължи Мама Гъска, — че зърната са вълшебни и през нощта от тях пораснало стъбло, което се извисило до облаците.

Всички знаят приказката за Джак и бобеното стъбло, затова няма нужда да я преразказвам. През следващия час историята се разви, както това ставаше от стотици години: Джак се качва по стъблото до замъка в облаците, жената на великана скрива Джак в пещта, вълшебната арфа, торбата със златни и сребърни монети — цялата приказка оживя благодарение на неотразимия талант на Рупърт.

Държа ни в ръцете си от началото до края, сякаш беше самият великан, а всички ние бяхме Джак. Накара ни да се смеем и плачем, а понякога и двете едновременно. Досега никога не бях виждала подобно нещо.

Главата ми бръмчеше от въпроси. Как можеше Рупърт да настройва прожекторите, звуковите ефекти, музиката и декорите, а в същото време да управлява няколко марионетки и да говори с гласовете на всички им? Как е накарал стъблото да израсне? Как можеха Джак и великанът да се гонят така чевръсто, без конците им да се оплетат? Как изгря слънцето? Ами луната?

Мама Гъска беше права: зърната наистина бяха вълшебни и омагьосаха всички ни.

Краят наближаваше. Джак слизаше по стъблото с торба със злато и сребро на колана си. Великанът го преследваше.

— Спри! — избоботи гласът на великана. — Спри, крадецо, спри!

Още преди да стъпи на земята, Джак вече викаше на майка си:

— Майко! Майко! Донеси брадвата! — изкрещя той и след като я взе от ръцете й, скочи на земята и започна да сече трескаво стъблото, което като че ли се сгърчи сякаш го болеше.

Музиката се извиси в кресчендо и последва странен миг, в който времето като че спря. После стъблото се срути и след секунда великанът падна с трясък на земята.

Приземи се в двора пред къщурката, огромният му торс се извисяваше над постройката, а стъклените му очи се взираха с празен поглед някъде над главите ни. Великанът беше мъртъв.

Децата изпискаха — дори и някои родители скочиха.

Това, разбира се, беше Галигант, чудовището с пантите, което видях преди представлението. Но тогава нямах представа колко страшно изглеждат падането и смъртта му от тази гледна точка.

Сърцето ми биеше лудо в гърдите. Великолепно представление!

— И така загина Галигант, лошият великан — каза Мама Гъска. — След време на жена му й станало самотно на небето и се омъжила за друг великан. Джак и майка му станали безмерно богати и живели, като всички добри хора, дълго и щастливо. Както ще живее и всеки от вас.

Джак изтупа ръце безгрижно, сякаш убиването на великани бе нищо работа.

Червената завеса се затвори и в следващия миг в енорийската зала настана хаос.

— Това е Дяволът! — изписка женски глас в дъното. — Дяволът взе момченцето и го смали! Бог да ни е на помощ! Това е Дяволът!

Обърнах се и видях как някой пърпори пред отворената врата. Беше Лудата Мег. Тя сочеше с пръст към сцената, но после вдигна ръце, за да скрие лицето си. В този миг лампите светнаха.