Алън Брадли - Номерът с въжето

— Как е в Лондон, Лиси? — попита татко.

Тъй като не бяха минали и две седмици, откакто ходи там за последен път, той много добре знаеше как е в Лондон. Пътуванията си обаче държеше в тайна като строго секретна военна операция. По-скоро щеше да се остави да го опекат на бавен огън, отколкото да се обади на леля Фелисити в града.

„Всичките й зъби все още са на мястото си, а тя знае как да си служи с тях“, каза ни той веднъж.

Което означаваше, рече Фели, че леля Фелисити винаги иска да става нейната. А според Дафи това означаваше, че леля е кръвожаден тиранин.

— Лондон ли? — повтори леля Фелисити. — Лондон си е все същият: сажди, гълъби и Клемент Атли 7 7 Министър-председател на Великобритания от 1945 до 1951 г. — Бел.прев. . Блъсканица. Трябва да изпратят хора с мрежи да заловят онези деца, дето се шляят из Кенсингтън и да ги закарат с влак да работят в някоя от електрическите централи в Батърсий и Банксайд. Ако хора от по-добра класа включват копчетата, токът може би нямаше да спира толкова често.

Дафи, на която заради гостенката й бе забранено да чете по време на вечеря, седеше срещу мен на масата и бавно и мъчително събираше очи към носа си, сякаш мозъкът й тъкмо е умрял и това са последните конвулсии на очните й нерви и мускули. Нямаше да й направя удоволствието да се усмихна.

— Не знам накъде отива този свят — продължи леля Фелисити. — Потръпвам при мисълта за хората, които срещам напоследък. Онзи мъж във влака, например. Видя ли го на перона, Флавия?

Поклатих глава.

— Нито пък аз — продължи леля, — но съм убедена, че е слязъл последен, защото си е помислил, че ще извикам полицаите. Не престана да наднича в купето и да пита стигнали ли сме вече до Додингсли. Освен това изглеждаше особено. Имаше кожени кръпки на лактите и шалче на врата, като някакъв пройдоха, танцьор от Париж. Подобно нещо не бива да се допуска. Накрая се наложи да го поставя на мястото му. Казах му: „Когато влакът спре и на табелата на гарата пише «Додингсли», тогава ще сме в Додингсли и нито миг по-рано“.

Сега вече ми се стори, че мозъкът на Дафи не само е умрял, но и че е започнал да се разлага. Дясното й око се придвижи до ъгълчето, докато другото изглеждаше така сякаш щеше да изскочи.

Сестра ми от години се упражняваше да постигне този ефект: очите й да гледат в различни посоки.

— Класически екзофталм — обясни тя веднъж, а аз я помолих да ме научи на номера.

Упражнявах се пред огледалото, докато не получих утаено главоболие, но постигнах само леко извъртане встрани.

— Неведоми са пътищата Господни, само Той може да прави чудеса — отвърна тя, когато й съобщих за неуспеха си.

Наистина беше така. Само като си спомних думите на Дафи, ми хрумна идея.

— Бихте ли ме извинили? — попитах аз и бутнах стола си назад. — Сутринта забравих да си кажа молитвата. Сега трябва да наваксам.

Очите на сестра ми се върнаха в нормално положение и тя зяпна, както ми се щеше да мисля, от възхищение.

Отключих вратата и влязох в лабораторията си, а микроскопът, който някога е принадлежал на прачичо Тар, ме посрещна с дружелюбен месингов отблясък. Там, близо до прозореца, щях да наглася огледалото му така, че да насоча последните слънчеви лъчи през поставката за проби към окуляра.

Взех топчица проба от листата, които донесох от, както я бях кръстила Тайната градина в Гибът Уд , и я поставих върху предметно стъкло под лещите.

Нагласих фокуса на сто пъти увеличение и почти веднага намерих онова, което търсех: цистолити стърчаха като бодли по повърхността на листото. Обърнах листа с пинцети, които отмъкнах от седефения комплект на Фели. Ако бях права, от долната страна щеше да има още повече от тези образувания, подобни на косъмчета — и наистина имаше! Влизаха и излизаха от фокуса на лещите. За няколко секунди само се взирах в каменните косъмчета от калциев карбонат, които си спомних, че за пръв път са описани от Хю Алджърнън Уедъл — великия ботаник и пътешественик.

Повече за свое забавление, отколкото с някаква цел, поставих листото в епруветка, в която бях изсипала малко разредена хидрохлоридна киселина, после я запуших с тапа и разклатих енергично. Вдигнах я към светлината и видях как се образуват мънички мехурчета въглероден диоксид и как се издигат на повърхността, когато киселината реагира с калциевия карбонат от игличките.

Този тест обаче не даваше окончателно заключение, защото понякога имаше цистолити в някои видове коприва, например. За да потвърдя резултата, трябваше да отида малко по-далеч.