Алън Брадли - Номерът с въжето

Тук някой беше направил градина, а един мъж с прокъсана шапка и работни дрехи прекопаваше старателно лехи с нарядко засадени растения.

— Навсякъде никнат — каза той на някого, когото още не можех да видя. — … Зад всяка ограда… крият се под всяка копа сено.

Той си свали шапката и избърса лице с пъстра носна кърпа, и аз видях, че човекът, който говореше, беше Гордън Ингълби.

Устните му на фона на обруленото му лице имаха удивителен ален цвят, който татко наричаше „сангвиничен темперамент“, и докато го наблюдавах, Гордън изтри слюнката, която бе избълвал заедно с гневните си думи.

— А-ха! Небето ни е изпратило шпиони — каза театрално другият глас, в който веднага разпознах Рупърт.

Той се беше излегнал в сянката на един храст и пушеше цигара.

Сърцето ми спря! Нима ме е забелязал?

„Най-добре стой неподвижно — помислих си аз. — Не помръдвай. Ако ме хванат, ще се престоря, че търся Рупърт и съм се изгубила в гората като Златокоска.“ Тъй като в приказките имаше нещо, което звучеше като истина, хората винаги се връзваха на заимствани от тях оправдания.

— Ескуайър Мортън идва пак миналата седмица и наговори куп глупости на Дитер. По-скоро си пъха носа, където не му е работата.

— Ти си по-умен от тях, Гордън. Повечето имат каша вместо мозък в главата си.

— Може и така да е. Но, както вече ти казах, аз бях дотук.

— Ами аз, Горд? Ами останалите? Така ли ще ни оставиш да увиснем?

— Негодник такъв! — извика Гордън, вдигна мотиката си във въздуха като бойна брадва и направи няколко заплашителни крачки напред. Личеше си, че е разярен.

Рупърт стана тромаво и протегна длан в защитен жест.

— Съжалявам, Горд. Не исках да прозвучи така. Просто изразът е такъв. Не се усетих.

— Не си се усетил, а? Никога не се усещаш. Не знаеш какво е да си на мое място ден и нощ, да живееш с мъртва жена и с призрака на обесено дете.

Мъртва жена ли? Нима говореше за госпожа Ингълби?

Каквото и да ставаше тук, едно беше сигурно: тези двамата не разговаряха така, сякаш се виждат за пръв път. Изглежда, Гордън и Рупърт се познаваха наистина отдавна.

Двамата постояха няколко секунди, взрени един в друг и неловко смълчани.

— Трябва да се връщам — каза Рупърт най-накрая. — Ния сигурно се е разтревожила. — Той се обърна и тръгна към другия край на просеката, където изчезна сред дърветата.

Щом той си тръгна, Гордън избърса отново лицето си и аз видях, че ръцете му треперят, когато извади торбичка с тютюн и пакет листчета за цигари от джоба на ризата си. Сви си непохватно една цигара, като в бързината изтърси парченца тютюн, а после бръкна в джоба на панталона си за месингова запалка, с която запали и вдиша дима дълбоко, а после го издиша толкова бавно, че бях сигурна, че ще се задуши.

След изненадващо кратко време и той си тръгна. Натисна фаса с петата на обувката си в пръстта, нарами готиката си и изчезна.

Изчаках, около десет минути, за да се уверя, че няма да се върне, и после бързо отидох до мястото, на което беше стоял. Без затруднения извадих от почвата под отпечатъка от обувката му подгизналите остатъци от цигарата. Откъснах две листа от едно от растенията и с тяхна помощ като импровизирани ръкохватки вдигнах фаса, загърнах го с листото и го пъхнах дълбоко в джоба си. Рупърт също беше оставил няколко фаса под храста, където беше стоял. Взех и тях и ги прибрах при останалите. Чак след това се върнах обратно през гората от другата страна на Гибът Хил.

Ния и Рупърт седяха на две прогнили летви и охлаждаха крака в студената вода. Дитер го нямаше.

— А, ето те и теб! — казах ведро. — Търсих те.

Развързах обувките си, свалих чорапите си и седнах до тях. Слънцето бе слязло ниско в следобедното небе. Вече беше твърде късно да ходя с колелото до Хинли. Щях да пристигна чак след пет, когато инспектор Хюит щеше да си е тръгнал от работа.

Любопитството ми щеше да почака.

Рупърт беше в забележително добро настроение за човек, който малко по-рано е бил заплашван с остра мотика. Виждах как съсухреният му крак плува като бледа рибка под повърхността на водата.

Той натопи два пръста в реката и пръсна игриво няколко капки вода към мен.

— Най-добре да се прибереш у дома, да се нахраниш добре и да се наспиш. Утре е голямото събитие.

— Точно така — казах аз и станах. — Не бих го пропуснала за нищо на света. Ужасно си падам по куклен театър.

Някак си оцеляхме след вечеря и масата беше почистена. Седяхме около нея и чакахме някой да измисли извинение, за да се отправим всеки по пътя си: татко при марките си, Дафи в библиотеката, Фели към огледалото, леля Фелисити към някоя от отдалечените стаи за гости, а аз към лабораторията си.